Клайв Луис - Последната битка

Всички бяха съгласни и дружината потегли в нова посока — на северозапад, към омразния хълм. Орелът от време на време летеше напред-назад над тях, а понякога кацваше на гърба на Пъзъл. Абсолютно никой, нито дори самият крал, освен в момент на крайна нужда, не би си и помислил да язди еднорога.

Този път Джил и Юстас вървяха заедно. И двамата бяха много смели, докато се молеха да им бъде позволено да тръгнат с останалите. Но сега храбростта им се бе изпарила.

— Поул — прошепна Юстас, — мога направо да ти кажа, че ми е доста нервно.

— О, добре си ти, Скруб — отвърна Джил. — Можеш да се биеш. А аз… аз направо се треса от страх, ако искаш да знаеш.

— Нищо не е да се тресеш — каза Юстас. — Аз имам чувството, че ще повърна.

— За бога, само недей да го споменаваш! — отвърна Джил.

Продължиха да вървят мълчаливо минута-две.

— Поул — започна Юстас отново.

— Какво? — попита тя.

— Какво ще стане, ако ни убият тук?

— Ами, предполагам, че ще умрем.

— Имам предвид какво ще се случи в нашия свят? Ще се събудим ли, озовавайки се отново в онзи влак? Или просто ще изчезнем и никой никога няма да чуе повече за нас? Или пък ще умрем в Англия?

— Боже! Въобще не бях се сетила за това.

— Странно ще е за Питър и останалите да ме видят как махам през прозореца, а когато влакът спре, да не могат да ме намерят никъде! Или пък, ако открият два… искам да кажа, ако умрем там, в Англия.

— Уф! — възкликна Джил. — Отвратителна мисъл.

— Няма да е отвратителна за нас — каза Юстас. — Няма да сме там.

— Почти ми се иска… не, всъщност не ми се иска — каза Джил.

— Какво щеше да кажеш?

— Щях да кажа, че ми се иска въобще да не бяхме идвали. Но не е така, не е, не е. Дори и наистина да бъдем убити. Бих предпочела да умра в бой за Нарния, вместо да остарея и оглупея вкъщи и може би да се возя насам-натам в инвалидна количка, а после тъй или инак да умра.

— Или пък да бъдем размазани от Британските железници!

— Това пък защо го казваш?

— Ами, когато усетих онова ужасно сътресение (същото, което сякаш ни хвърли в Нарния), си помислих, че е действително началото на железопътна катастрофа. И бях много радостен, че се озовахме тук.

Докато Джил и Юстас говореха за това, останалите обмисляха плановете си и се поободриха малко. Стана им по-леко, защото обсъждаха какво трябва да се направи същата тази нощ, а мисълта за случилото се с Нарния (че е сложен край на всичките им радости и слава) бе изтикана в дъното на съзнанието им. В мига, в който спрат да говорят, тя щеше отново да изплува и да ги натъжи, но те продължаваха разговора.

Погин беше доста бодро настроен към работата, която ги чакаше тази нощ. Беше сигурен, че глиганът и мечката, вероятно и всички кучета, ще минат веднага на тяхна страна. Не можеше да повярва, че всички останали джуджета ще останат с Грифъл. А битка в светлината само на огъня и шмугването между дърветата щяха да са предимство на по-слабата страна. А ако победят тази нощ, ще бъде ли нужно да хвърлят живота си на вятъра, като се изправят срещу основната калорменска армия няколко дни по-късно?

Защо да не се скрият в гората или дори в Западната пустош отвъд големия водопад и да живеят там като отхвърлени? А може постепенно да укрепнат, да съберат сили, защото към тях всеки ден ще се присъединяват арченландци и Говорещи зверове. И накрая ще излязат от прикритието си и ще изметат калорменците (които дотогава ще са потънали в безгрижие) и Нарния ще бъде възродена. Та нали нещо подобно се бе случило по времето на крал Мираз!

Тириан чу всичко това и си помисли: „Ами Таш?“ Усети дълбоко в себе си, че нищо подобно нямаше да се случи. Но не проговори.

Когато приближиха хълма с обора, всички естествено притихнаха. Тогава започна истинското промъкване през гората. От момента, когато видяха хълма за първи път, докато стигнаха гърба на обора, минаха повече от два часа. Това е приключение, което не може да се опише добре, без да се разпростре на десетки страници. Пътешествието от всяко прикритие до следващото си бе отделно приключение, а между тях имаше дълги паузи, но и няколко фалшиви тревоги. Ако сте добър скаут или водач, сигурно вече имате представа какво може да е било. Към залез-слънце всички се бяха скупчили в прикритието на гъсталак от бодлива зеленика на около петнадесетина метра зад гърба на обора. Похапнаха малко бисквити и легнаха на земята.

После дойде най-неприятното — чакането. За щастие децата успяха да поспят няколко часа. Но, разбира се, се събудиха, когато стана хладно с напредването на нощта и, което беше по-лошо — събудиха се много жадни, а нямаше надежда скоро да се доберат до вода. Пъзъл само си стоеше, леко трепереше от притеснение и мълчеше. А Тириан, подпрял глава на хълбока на Джуъл, спа така дълбоко, сякаш си бе в кралското легло в Каир Паравел, докато не го събудиха удари на гонг. Кралят се поизправи и видя, че от другата страна на обора гори огън. Разбра, че часът е настъпил.