Клайв Луис - Последната битка

Сърцето на Тириан сякаш спря да бие, когато чу тези думи, но той стисна зъби и рече:

— Разказвай!

— Две неща видях — започна Остроглед. — Едното бе Каир Паравел, пълен с мъртви нарнийци и живи калорменци. Знамето на Тисрок беше вдигнато над кралските ни кули, а вашите поданици бягаха по различни пътища от града към горите. Каир Паравел е бил нападнат откъм морето. Двайсет огромни калорменски кораба доплавали в мрака на онази нощ.

Никой не бе в състояние да говори.

— Второто нещо, което видях, беше на пет километра по-насам от Каир Паравел. Кентавърът Рунуит лежеше смъртно ранен, пронизан от калорменска стрела. Бях с него в последния му час и той ми предаде съобщение за Ваше величество — да помните, че всички светове имат край и че благородната смърт е съкровище, което никой не е прекалено беден, за да си купи.

— Значи — каза кралят след дълго мълчание, — Нарния не съществува вече.

Дълго време никой не можеше да проговори или да пролее сълза. След малко еднорогът тропна с копито по земята, разтърси грива и каза:

— Кралю, няма нужда от съвет. Виждаме, че плановете на маймуната са били по-подмолни, отколкото сме предполагали. Без съмнение Шифт от дълго време тайно е преговаряла с Тисрок и в момента, в който е намерила лъвската кожа, му е пратила съобщение да подготви флота си за завземането на Каир Паравел и на цяла Нарния. На нас седмината вече нищо друго не ни остава, освен да се отправим към хълма с обора, да разгласим истината и да приемем приключението, което Аслан ни праща. И ако по някакво невероятно чудо успеем да победим трийсетте калорменци, които са на страната на маймуната, нека да продължим и да загинем в битка с другата, далеч по-многобройна войска, която скоро ще тръгне от Каир Паравел.

Тириан кимна. Но се обърна към децата и им каза:

— А сега, приятели, време е да се връщате във вашия свят. Без съмнение свършихте всичко, за което сте били изпратени.

— Н-но ние нищо не сме свършили — промълви Джил разтреперана не точно от страх, а защото всичко бе тъй ужасно.

— Не е така — отвърна кралят. — Освободихте ме от дървото, снощи ти се плъзгаше като змия пред мен в гората, а и взе Пъзъл. А ти, Юстас, уби своя враг. Но вие сте твърде млади, за да участвате в кървавия край, с който ние, останалите, ще трябва да се сблъскаме тази нощ или пък може би след три дни. Умолявам ви… не, заповядвам ви, да се върнете във вашия свят! Ще бъда посрамен, ако позволя на такива млади воини да паднат в битка заради мен.

— Не, не, не! — извика Джил. (Тя беше силно пребледняла, когато започна да говори, после внезапно почервеня силно и пак пребледня.) — Няма да се върнем, не ме интересува какво говорите. Ще стоим до вас независимо от всичко, нали така, Юстас?

— Да, но няма нужда да се вживяваме толкова — отвърна Юстас и пъхна ръце в джобовете си (забравяйки колко странно изглежда това, когато си облечен в ризница). — Защото, нали разбираш, че нямаме друг избор. Каква полза има от приказки за връщане! Как? Не притежаваме вълшебство, с което да го сторим!

Това бе съвсем смислено, но в момента Джил не можеше да понася Юстас заради думите му. Много обичаше да е безкрайно делови, когато някой друг се е развълнувал.

Когато Тириан осъзна, че двамата чуждоземци не могат да се върнат вкъщи (освен ако Аслан внезапно не ги върнеше обратно), той поиска те да прекосят Южните планини и да отидат в Арченланд, където може би щяха да са на сигурно място. Но те не знаеха пътя, а нямаше кого да изпратят с тях. Освен това, както каза Погин, щом калорменците завладеят Нарния, за по-малко от седмица ще завземат и Арченланд. Тисрок винаги бе искал да притежава и двете северни страни. Накрая Юстас и Джил така горещо се помолиха, че Тириан се съгласи да дойдат с него и да срещнат съдбата си или, както той по-разумно го определи, „приключението, което Аслан ще им изпрати“.

Първата идея на краля бе да не се връщат преди мръкване на хълма с обора (вече им ставаше лошо само като чуеха това име). Но джуджето им каза, че ако отидат посред бял ден, най-вероятно ще заварят мястото пусто, с изключение може би на калорменския часови. Животните бяха твърде уплашени от приказките на маймуната и на Рижия за този нов гневен Аслан (или Ташлан), за да се приближават по друго време, освен когато ги призоваваха на ужасните среднощни сбирки. А калорменците никога не са се справяли добре в горски местности. Погин беше убеден, че дори и посред бял ден нямаше да им е трудно да заобиколят незабелязано до гърба на обора. Щеше да им е много по-трудно да сторят това през нощта, когато маймуната събираше животните заедно и всички калорменци бяха на пост. А когато започнеше сбирката, можеха да оставят Пъзъл зад обора, напълно скрит от погледите, до мига, когато щяха да го покажат. Това очевидно бе добра идея, защото единственият им шанс бе внезапно да изненадат калорменците.