Клайв Луис - Последната битка

Докато джуджето говореше, денят сякаш се бе променил. Когато седнаха, беше слънчево. Сега Пъзъл потрепери. Джуъл притеснено завъртя глава. Джил вдигна лице към небето.

— Заоблачава се — отбеляза тя.

— И е толкова студено — промърмори Пъзъл.

— Прекалено студено, в името на Лъва! — възкликна Тириан, като дъхна, за да стопли ръцете си. — Пфу, каква е тази отвратителна миризма?

— Уф! — с погнуса каза Юстас. — Мирише на мърша. Да няма мъртва птица някъде наоколо? А и защо не усетихме миризмата досега?

Джуъл стана рязко на крака и посочи с рога си.

— Вижте! — извика той. — Вижте го! Гледайте, гледайте!

Тогава и шестимата го видяха и по лицата им се изписа неописуем страх.

Нещо се движеше в сянката на дърветата от другата страна на поляната. Много бавно се плъзгаше на север. На пръв поглед човек би го сбъркал с пушек, защото беше сиво и през него се виждаше. Но вонята на мърша не приличаше на мириса на пушек. А и това нещо не променяше формата си, не се издигаше на вълни, не се къдреше като дим. По форма наподобяваше човек, но главата му бе като на птица — някаква хищна птица със свиреп, извит клюн. Имаше четири ръце, които държеше високо над главата си, протягайки ги на север, сякаш искаше да сграбчи цяла Нарния. А пръстите му — и десетте — бяха извити като клюна и завършваха с дълги, остри птичи нокти. Носеше се по тревата, вместо да върви, а тревата сякаш изсъхваше след него.

Пъзъл само го зърна, изрева пискливо и се втурна към кулата. А Джил (която, както знаете, не беше страхливка) скри лицето си в ръце, за да не го вижда. Останалите продължиха да го гледат още около минута, докато отлетя към най-гъстата част на гората от дясната им страна и изчезна. После слънцето пак се показа и птичките запяха.

Всички успяха да си поемат спокойно дъх и се пораздвижиха. Бяха се вкаменили като статуи, докато го гледаха.

— Какво беше това? — попита Юстас шепнешком.

— Виждал съм го само веднъж през живота си — отвърна Тириан. — Но тогава бе изваяно от камък и покрито със злато, а вместо очи имаше големи диаманти. Случи се, когато бях не по-голям от теб и гостувах в двора на Тисрок в Ташбаан. Той ме заведе във величествения храм на Таш. Там го видях, изваяно над олтара.

— Значи това… това нещо… беше Таш? — попита Юстас.

Но вместо да му отговори, Тириан постави ръка на раменете на Джил и попита:

— Как се чувстваш, малка лейди?

— Д-д-добре — отговори Джил, като свали ръце от бледото си лице и се опита да се усмихне. — Добре съм. Само леко ми прилоша за момент.

— Тогава излиза — обади се еднорогът, — че все пак съществува истинският Таш.

— Да — отговори джуджето. — А глупавата маймуна не вярваше в него, това май не й влизаше в сметките! Тя призова Таш и Таш дойде.

— Къде отиде то… той… нещото? — попита Джил.

— На север, в сърцето на Нарния — отвърна Тириан. — Дошло е да живее сред нас. Призовали са го и то е дошло.

— Хо, хо, хо! — кикотеше се джуджето и потъркваше косматите си ръчички. — Каква изненада ще бъде това за маймуната. Не бива да се викат демони, ако намеренията не са сериозни.

— Кой знае дали Таш ще бъде видим за маймуната — зачуди се Джуъл.

— Къде се дяна Пъзъл? — попита Юстас.

Всички завикаха магарето по име и Джил заобиколи от другата страна на кулата, за да провери дали не е там.

Доста се бяха уморили да го търсят, когато най-после голямата му сива глава внимателно надникна през вратата и то попита:

— Отиде ли си?

Когато най-сетне го убедиха да излезе, видяха, че трепери като куче пред гръмотевична буря.

— Сега разбирам — каза Пъзъл, — че наистина съм бил много лошо магаре. Не трябваше да слушам Шифт. Въобще не предполагах, че ще започнат да се случват подобни неща.

— Ако не повтаряше непрекъснато, че не си умен, а се опитваше да бъдеш умен колкото можеш… — започна Юстас, но Джил го прекъсна.

— О, оставете горкия Пъзъл на мира — каза тя. — Било е грешка, нали, Пъзъл, миличък?

И тя го целуна по носа.

Макар и доста разстроени от видяното, всички седнаха отново и продължиха разговора си.

Джуъл почти нямаше какво да им каже. Бе прекарал по-голямата част от пленничеството си вързан зад обора и естествено не бе чул нито един от плановете на врага. Бяха го ритали (но и той бе отвръщал със същото) и били, бяха го заплашвали със смърт, ако не потвърди, че вярва, че Аслан е бил този, когото са извеждали всяка вечер от обора и са показвали на животните в светлината на огъня. Всъщност същата тази сутрин щял да бъде екзекутиран, ако не го бяха спасили. Нямаше представа какво се е случило с агнето.