Клайв Луис - Последната битка

— Мерете си приказките, господине! — отговори джуджето. — Не са ни притрябвали никакви крале и Аслановци, ако въобще си Тириан, понеже никак не приличаш на него. Отсега нататък ще се грижим сами за себе си и на никого няма да се кланяме. Ясно ли е?

— Точно така! — казаха другите джуджета. — Отсега нататък сме сами за себе си. Край с Аслановците, край с кралете, край на глупавите приказки за други светове. Джуджетата са си за джуджетата.

И започнаха да застават по местата си и да се готвят да поемат обратно в посоката, от което бяха дошли.

— Малки зверчета! — извика Юстас. — Няма ли поне да кажете едно „благодаря“, че ви спасихме от солните мини?

— О, ясни са ни тези работи — отвърна Грифъл през рамо. — Искахте да ни използвате, затова ни спасихте. Играете си някаква своя игра. Хайде да вървим, момчета.

И джуджетата запяха някаква странна маршова песенчица, която вървеше с барабаненето и изчезнаха с бодра стъпка в тъмнината.

Тириан и приятелите му стояха загледани след тях. После кралят произнесе една-единствена дума:

— Хайде.

И те продължиха пътешествието си.

Бяха мълчалива групичка. Пъзъл още се чувстваше в немилост, а и не разбираше съвсем какво се бе случило. Джил, като се остави настрана отвращението й от джуджетата, бе много впечатлена от победата на Юстас над калорменеца и се чувстваше почти уплашена. Колкото до Юстас — сърцето му още биеше учестено. Тириан и Джуъл тъжно крачеха заедно в края на колоната. Кралят бе положил ръка на рамото на еднорога, а той от време на време допираше мекия си нос до бузата на Тириан. Не се опитваха да се успокояват взаимно с думи. Не бе никак лесно да измислиш нещо достатъчно успокоително за казване. Тириан никога не бе предполагал, че едно от последствията от плана на маймуната за създаването на фалшив Аслан ще бъде убиването на вярата в истинския. Той бе съвсем сигурен, че джуджетата ще преминат на негова страна в момента, в който им покаже как са били измамени. А утре през нощта щеше да ги поведе към хълма с обора, за да покажат Пъзъл на всички същества и те да се обърнат против маймуната. Може би след кратка схватка с калорменците всичко щеше да свърши. Но засега той изглежда не можеше да разчита на никого. Колко от другите нарнийци можеха да реагират като джуджетата?

— Струва ми се, че някой върви след нас — внезапно каза Пъзъл.

Спряха и се заслушаха. Без съмнение зад тях се чуваше троп-тропкането на малки крачета.

— Кой е там? — извика кралят.

— Аз, кралю — чу се глас. — Само аз, Погин, джуджето. Едва сега успях да се измъкна от останалите. На ваша страна съм, кралю, на страната на Аслан. Ако сложите меч в десницата ми, с радост бих нанесъл някой удар заради добрата страна, преди всичко да е свършило.

Всички се струпаха около него. Приветстваха го с добре дошъл, хвалеха го и го тупаха по гърба. Естествено, едно-единствено джудже не променяше нещата кой знае колко, но мисълта, че поне някой е на тяхна страна, бе доста ободряваща. Цялата дружина се поразвесели. Но Джил и Юстас не можаха да се радват дълго, защото се прозяваха все по-широко и вече бяха прекалено изморени, за да могат да мислят за нещо друго, освен за леглата си.

Стигнаха до кулата в най-мразовития час на нощта — точно преди зазоряване. Ако можеха да си сготвят топло ядене, щяха да го изядат с удоволствие, но усилието и времето, което приготвянето щеше да отнеме, бяха немислими. Пийнаха вода от поточето, измиха лицата си и всички се строполиха в кушетките, с изключение на Пъзъл и Джуъл, които заявиха, че ще се чувстват по-добре на открито. Така бе и по-правилно, защото еднорог и дебело възрастно магаре, намиращи се заедно в затворено помещение, винаги създават чувство за пренаселеност.

Нарнийските джуджета, макар и високи не повече от метър и двадесет, за размерите си са почти най-яките и силни същества на света. Тъй че Погин въпреки тежкия ден и липсата на хубав сън се събуди преди останалите напълно отпочинал. Веднага взе лъка на Джил, излезе и уби два горски гълъба. После седна да ги скубе на прага, докато си приказваше с Джуъл и Пъзъл. Тази сутрин магарето се чувстваше и изглеждаше доста по-добре. Джуъл, тъй като бе еднорог — едно от най-благородните и фини животни, се бе отнесъл много мило с него. Бяха си говорили за неща, които и двамата разбират, като тревата, захарта и грижата за копитата.

Когато почти в десет и половина Джил и Юстас излязоха от кулата, търкайки очи, джуджето им показа къде могат да си наберат от нарнийското растение дива фресна, което доста прилича на горски киселец, но е много, много по-вкусно при готвене (има нужда от малко масло и пипер за постигане на идеален вкус, но те нямаха нито едно от двете). И така, с едно-друго приготвиха страхотно задушено за закуска (или обяд, наречете го, както предпочитате). Тириан влезе малко по-навътре в гората с брадва и донесе няколко клона за огъня.