Клайв Луис - Последната битка

— Ти воин на Тисрок ли си (жив и здрав да е вовеки!)? Душата ми ликува да те срещна сред тези зверове и дяволи нарнийски. Дай си ръката, приятелю.

Преди да е осъзнал напълно какво става, калорменският часови усети, че ръката му е сграбчена здраво. В следващия миг някой коленичеше върху краката му, а до врата му бе допряна кама.

— Само гък и си мъртъв — прошепна Тириан в ухото му. — Кажи ми къде е еднорогът и ще пощадя живота ти.

— З-зад обора, о, господарю мой — заекна нещастникът.

— Добре. Изправи се и ме заведи при него.

Мъжът се изправи, но острието на камата нито за миг не се отлепи от шията му. Само се плъзна встрани (ледено и доста гъделичкащо), когато Тириан застана зад него и го нагласи на удобно място под ухото му. Треперещ, калорменецът заобиколи обора.

Въпреки мрака Тириан веднага забеляза белия силует на Джуъл.

— Тихо! — каза му той. — Не, недей да цвилиш. Да, Джуъл, аз съм. Как са те вързали?

— И четирите ми крака са спънати и ми е сложена юзда, вързана за халка в обора — чу се гласът на Джуъл.

— Застани тук, часови, с гръб към стената. А сега, Джуъл, допри върха на рога си в гърдите на калорменеца.

— С удоволствие, кралю — отговори Джуъл.

— Ако мръдне, пронижи го в сърцето.

За няколко секунди Тириан сряза въжетата. С това, което остана от тях, той върза ръцете и краката на часовия. Накрая го накара да отвори уста, натъпка я с трева, прокара въже под брадата му и го върза на темето му, така че да не може да гъкне. Нагласи го в седнало положение и го подпря на стената.

— Проявих известно неуважение към теб, войниче — каза Тириан. — Но нуждата го налага. Ако се срещнем отново, може да имам възможност да ти се отплатя по-добре. А сега, Джуъл, да вървим, но тихичко.

Той обгърна врата на животното с лявата си ръка, наведе се и целуна носа му — и двамата бяха много радостни. Възможно най-тихо се върнаха до мястото, където Тириан бе оставил децата. Под дърветата бе още по-тъмно и почти се сблъскаха с Юстас, преди да го забележат.

— Всичко е наред — прошепна Тириан. — Това беше ползотворна нощ. Сега към вкъщи.

Те се обърнаха и направиха няколко крачки, когато Юстас попита:

— Къде си, Поул?

Не последва отговор.

— Джил от другата ви страна ли е, кралю? — попита той.

— Какво? — възкликна Тириан. — Не е ли от твоята друга страна?

Мигът бе ужасен. Не смееха да викат, но шепнеха името й с най-силния шепот, който им се удаде. Нямаше отговор.

— Отдалечавала ли се е от теб, докато ме нямаше? — попита Тириан.

— Нито съм я видял, нито съм я чул да се отдалечава — отвърна Юстас. — Но може да се е измъкнала, без да я усетя. Способна е да се прокрадва като котка, сам видяхте.

В този миг се чу далечно барабанене. Джуъл наостри уши.

— Джуджета — каза той.

— Твърде вероятно е да са джуджета предатели, врагове — промърмори Тириан.

— Идва и нещо с копита, съвсем близо е — отбеляза Джуъл.

Двамата човеци и еднорогът замряха на място. Вече имаше толкова много неща, за които да се тревожат, че не знаеха какво да правят. Тропането на копитата приближаваше неумолимо. И тогава доста близо до тях един глас прошепна:

— Ехо, всички ли сте тук?

Слава богу, беше Джил.

— Къде, по дяволите, ходиш? — попита Юстас с гневен шепот, защото много се бе уплашил.

— В обора — задъхано отвърна Джил, но задъхването бе по-скоро от това, че се напъваше да удържи смеха си.

— Аха — изръмжа Юстас, — и си мислиш, че е смешно, така ли? Мога само да кажа…

— Освободихте ли Джуъл, кралю? — попита Джил.

— Да. Ето го. Какво е това животно с теб?

— Това е „той“ — отвърна Джил. — Но хайде да тръгваме към вкъщи, преди някой да се е събудил.

Пак се чу леко избухване в смях.

Останалите веднага се подчиниха, защото вече доста дълго се бяха задържали на това опасно място, а барабаните на джуджетата като че ли се бяха приближили малко. Чак след като повървяха няколко минути на юг, Юстас попита:

— Това е „той“ ли? Какво искаш да кажеш?

— Фалшивият Аслан! — отговори Джил.

— Какво? — попита Тириан. — Къде си ходила? Какво си направила?

— Кралю — отвърна Джил, — щом видях, че се отървахте от часовия, помислих си дали не е по-добре да хвърля поглед в обора и да видя какво всъщност има там. Пропълзях напред. Беше съвсем лесно да дръпна резето. Естествено, вътре беше тъмно като в рог и миришеше като във всеки друг обор. Драснах една клечка и… да вярвам ли на очите си? Вътре нямаше нищо друго, освен това старо магаре със смачкана лъвска кожа, вързана на гърба му. Извадих ножа си и му казах, че ще трябва да дойде с мен. Всъщност изобщо нямаше нужда да го заплашвам с ножа. Доста му бе писнало от обора и бе готово да тръгне. Нали така, Пъзъл, миличък?