Клайв Луис: Последната битка

Питър (това е Върховния крал Питър, който говори с теб) и Едмънд отидоха в Лондон, за да проникнат в градината от задната страна рано сутринта, преди хората да са се събудили. Били облечени като работници, за да изглежда, като че ли са дошли да поправят каналите, ако някой ги види. Толкова ми се иска да съм бил с тях. Сигурно е било страшно забавно. Очевидно са успели, защото на следващия ден Питър ни изпрати телеграма (това е един вид съобщение, кралю, някой друг път ще ви обясня по-точно), в която се казваше, че пръстените са у него.

На следващия ден Поул и аз трябваше да се върнем на училище — само ние още ходим на училище и учим заедно. И така, Питър и Едмънд трябваше да ни пресрещнат на едно място по пътя към училището и да ни предадат пръстените. Налагаше се точно ние двамата да се върнем в Нарния, разбирате ли, защото по-възрастните не можеха да дойдат отново. Качихме се на влака (едно такова нещо, с което хората пътуват в нашия свят — като много каруци, вързани една за друга), а професорът, леля Поли и Луси дойдоха с нас. Искахме да сме заедно колкото се може по-дълго. И така си пътувахме ние във влака. Тъкмо да стигнем до гарата, където трябваше да се срещнем с останалите и аз гледах през прозореца, за да видя дали вече ни чакат, когато внезапно усетихме страшно сътресение, чухме силен трясък и се озовахме в Нарния, а Ваше величество стоеше вързан за едно дърво.

— Значи така и не използвахте пръстените? — попита Тириан.

— Не — отвърна Юстас. — Дори не ги видяхме. Аслан го стори по своя си начин, без никакви пръстени.

— Но те са при Върховния крал — каза Тириан.

— Да — отговори Джил. — Но не мислим, че може да ги използва. Когато другите двама от семейство Певънзи — крал Едмънд и кралица Луси, бяха тук последния път, Аслан им каза, че никога вече няма да могат да дойдат в Нарния. Казал е нещо подобно и на Върховния крал, но по-отдавна. Бъдете сигурен, че щеше да се изстреля тук моментално, ако му беше позволено.

— Господи! — възкликна Юстас. — Много горещо взе да става на слънце. Скоро ли ще стигнем, кралю?

— Вижте! — каза Тириан и посочи напред.

Недалеч над дърветата се извисяваше сив, назъбен връх на кула. След минута стигнаха до открито, затревено пространство. През него течеше поток, а от другата страна на потока се издигаше ниска и широка, квадратна кула с много малко и съвсем тесни прозорци и една-единствена доста тежка на вид врата в стената откъм тях.

Тириан се огледа бързо наоколо, за да се увери, че не се виждат никакви врагове. После отиде до кулата и застана неподвижен за миг, докато преравяше връзката с ключове, която носеше под ловните си дрехи на тънка сребърна верижка около врата. Биваше си я тази връзка ключове. Два бяха златни, а повечето — богато украсени. Веднага се виждаше, че това са ключове за отваряне на тържествени и тайни стаи в дворци или сандъчета и ковчежета от благоуханно дърво, пълни с кралски съкровища. Но ключът, който той сега пъхна в ключалката на вратата, беше голям и простичък, по-груб от останалите. Ключалката бе леко ръждясала и за миг Тириан си помисли, че няма да може да успее да превърти ключа, но накрая успя и вратата се отвори с начумерено скърцане.

— Добре дошли, приятели! — каза Тириан. — Страхувам се, че това е най-хубавият дворец, който кралят на Нарния може да предложи на гостите си.

На Тириан му бе приятно да разбере, че чуждоземните деца са добре възпитани. И двете му казаха да не се притеснява — сигурни били, че ще е много хубаво.

Но всъщност не беше особено хубаво. Доста бе мрачно и влажно. Вътре имаше само едно помещение и то стигаше чак до каменния покрив. Дървена стълба в ъгъла водеше до дървен капак, от който се излизаше на покрива. Имаше няколко груби кушетки за спане и много сандъци и вързопи. Имаше и огнище, което изглеждаше, сякаш никой не бе палил огън в него от много, много години.

— Най-добре ще е да излезем и да съберем съчки за огъня, не мислите ли? — предложи Джил.

— Още не, приятелко — каза Тириан.

Твърдо решен да не бъдат залавяни невъоръжени, той се залови да претърсва сандъците. С благодарност се сети, че винаги бе държал тези гарнизонни кули да се инспектират веднъж годишно, за да се проверява дали са заредени с всичко нужно. Имаше тетива, увити в импрегнирана коприна, мечовете и копията бяха смазани, за да не ръждясват, а броните бяха добре завити и още блестяха. Но имаше нещо още по-хубаво.

— Виж ти! — възкликна Тириан, като извади странна на вид дълга ризница и я размаха пред очите на децата.