Клайв Луис: Последната битка

— О, Аслан, Аслан! — прошепна той. — Ако самият ти не дойдеш, поне ми изпрати помощниците от отвъд света. Или ми помогни аз да ги извикам. Нека гласът ми да стигне отвъд света.

И тогава, почти без да осъзнава какво прави, той внезапно извика с мощен глас:

— Деца! Деца! Приятели на Нарния! Побързайте! Елате при мен. Призовавам ви отвъд границите на света. Аз, Тириан, кралят на Нарния, Владетелят на Каир Паравел и Императорът на Уединените острови!

И той мигновено потъна в сън (ако това бе сън), по-реален от който и да било сън през целия му живот.

Сякаш стоеше в осветена стая, където седем души седяха около една маса. Като че ли току-що бяха приключили с вечерята си. Двама от тях бяха много възрастни — старец с бяла брада и жена с мъдри, весели, блещукащи очи. Този, който седеше от дясната страна на стария човек, бе едва съзрял, със сигурност по-млад и от самия Тириан, но лицето му вече носеше изражението на крал и воин. Почти същото можеше да се каже и за другия младеж, седнал от дясната страна на възрастната жена. Срещу Тириан, от другата страна на масата, бе седнало светлокосо момиче, по-младо от всички, а от двете му страни имаше момче и момиче, които бяха още по-млади. Всички бяха облечени с най-странните дрехи, които Тириан бе виждал.

Но той нямаше време да мисли за такива подробности, защото в миг по-младото момче и двете момичета скочиха на крака, а едното извика тихичко. Възрастната жена се стресна и рязко си пое дъх. Изглежда, че старецът също бе направил някакво внезапно движение, защото чашата за вино до дясната му ръка бе пометена от масата. Тириан чу как звънна на пода и се счупи.

Тогава той осъзна, че хората го виждат, че са се втренчили в него, сякаш им се е явил дух. Но Тириан също забеляза, че младежът, който приличаше на крал и седеше отдясно на стареца, не помръдна въобще (макар че пребледня) и само силно стисна юмрука си. После каза:

— Говори, ако не си призрак или сън. Приличаш на нарниец, а ние сме седмината приятели на Нарния.

Тириан копнееше да проговори, опита се да извика с глас, че е Тириан Нарнийски и че извънредно много се нуждае от помощ. Но откри, че (както често се случва в сънищата) гласът му не издава никакъв звук.

Този, който бе говорил досега, стана на крака.

— Сянка или дух, каквото и да си — заговори отново той, като се вгледа настойчиво в Тириан. — Призовавам те в името на Аслан, ако си от Нарния, говори! Аз съм Питър, Върховния крал.

Стаята се размаза пред очите на Тириан. Той чу как гласовете на седмината говорят един през друг и затихват с всяка секунда. Казваха неща като:

— Виж! Изчезва!

— Стапя се!

— Отива си!

В следващия момент кралят вече бе напълно буден. Стоеше все така вързан за дървото, беше му по-студено и бе по-схванат от всякога. Гората бе залята от бледата, тъжна светлина, предхождаща изгрева, а Тириан бе прогизнал от роса. Почти се бе съмнало. Това пробуждане бе най-неприятният миг в живота му.

Нещастието на краля не трая дълго. Почти веднага се чу тупване, после още едно-две деца се появиха пред него. Само преди миг гората наоколо беше съвсем празна, а и Тириан знаеше, че не са се появили иззад дървото му, защото щеше да ги чуе. Всъщност те се бяха появили от нищото. От пръв поглед забеляза, че са облечени в същите мрачни дрехи като хората от съня му. Като се вгледа по-внимателно, видя, че това са най-малките момиче и момче от седморката.

— Боже! — възкликна момчето. — Дъхът да му спре на човек! Мислех…

— Побързай, да го развържем — прекъсна го момичето. — После ще говорим. — После добави, обръщайки се към Тириан. — Съжалявам, че се забавихме толкова много. Дойдохме веднага, щом можахме.

Докато тя говореше, момчето извади нож от джоба си и бързо режеше въжетата, с които бе вързан кралят. Даже го правеше прекалено бързо, защото Тириан бе така схванат и изтръпнал, че когато последното въже бе прерязано, той падна напред на колене и се подпря на ръце. Не можеше да се изправи, докато не разтри добре краката си.

— Я, гледай — каза момичето. — Нали ти беше онзи, дето ни се яви онази вечер, когато всички вечеряхме? Преди около седмица.

— Преди седмица ли, прекрасна девойко? — попита Тириан. — Сънят ми ме отведе във вашия свят едва преди десетина минути.

— Обичайното объркване на времето, Поул — отвърна момчето.

— Сега си спомням — каза Тириан. — И това го има в старите легенди. Времето на вашата странна земя е различно от нашето. Но като говорим за време, време е да изчезваме оттук, защото враговете ми не са далеч. Ще дойдете ли с мен?