Клайв Луис - Последната битка

— Разбира се! — отвърна момичето. — Нали сме тук, за да ти помогнем.

Тириан се изправи на крака й бързо ги поведе надолу по хълма, в южна посока — по-далеч от обора. Знаеше накъде е тръгнал, но първата му цел бе да стигне до скалисти местности, където да не оставят следи, и втората — да прекосят някой поток, за да не оставят мирис. Това им отне около час катерене и шляпане. Докато се придвижваха, на никого не достигаше дъх да говори. Но въпреки това Тириан непрестанно хвърляше тайни погледи към спътниците си. Беше учуден и леко замаян от близостта със същества от друг свят. Но това също придаде на старите легенди далеч по-осезаема действителност, отколкото имаха преди… Вече можеше да се случи всичко.

— А сега — каза Тириан, когато стигнаха до малка долина, простираща се сред млади брезички — за известно време сме вън от опасност и можем да успокоим крачка.

Слънцето бе изгряло и по всеки клон блещукаха капчици роса, а птичките пееха.

— Какво ще кажете за малко кльопачка? Искам да кажа, за вас, сър, ние двамата закусихме — каза момчето.

Тириан много се зачуди какво има предвид под „кльопачка“, но когато момчето отвори издутата торбичка, която носеше, и измъкна доста мазен и смачкан пакет, разбра за какво става дума. Беше изключително гладен, въпреки че до този момент не се бе замислял за това. В пакета имаше два сандвича с твърдо сварени яйца, два сандвича със сирене и още два с някакъв крем. Ако кралят не бе толкова гладен, сигурно този крем не би му се усладил особено, защото в Нарния никой не яде подобна храна. Докато изяде и шестте сандвича, стигнаха до дъното на долината, където откриха камък, покрит с мъх и от който извираше вода. И тримата спряха, пиха и наплискаха сгорещените си лица.

— А сега, няма ли да ни кажеш кой си, защо беше вързан и въобще какво става? — каза момичето, като отметна мократа си коса назад от челото.

— С удоволствие, мила девойко — отвърна Тириан. — Но трябва да продължим пътя си.

Докато вървяха, кралят им разказа кой е и какво му се бе случило.

— А сега — завърши той, — отиваме към една кула, една от трите, построени по времето на дядо ми, за да охраняват Гората с фенера от опасните разбойници, живели там по онова време. С добрата воля на Аслан запазих ключовете си. В тази кула ще открием достатъчно оръжия и ризници, също така и провизии, макар че едва ли ще е нещо по-добро от сухи бисквити. Там ще можем и да се крием в безопасност, докато съставим плановете си. А сега ще бъдете ли така добри да споделите кои сте и да ми разкажете за себе си.

— Аз съм Юстас Скруб, а това е Джил Поул — отвърна момчето. — Вече сме идвали тук веднъж преди векове — това е повече от година наше време — и тогава имаше едно момче на име принц Рилиан, когото държаха под земята, и Пъдълглъм обърка…

— Ха! — извика Тириан. — Да не би тогава да сте онези Юстас и Джил, които са спасили крал Рилиан от продължителната магия?

— Да, ние сме — отговори Джил. — Значи вече е крал Рилиан, така ли? Ама, разбира се, че трябва да е така. Забравих…

— Не — прекъсна я Тириан, — аз съм седмият монарх в династията след него. Той е мъртъв вече повече от двеста години.

Джил направи тъжна физиономия.

— Ух! — възкликна тя. — Ето това са най-ужасните моменти от завръщанията ни в Нарния.

Но Юстас продължи.

— Кралю, вече знаете кои сме — каза той. — Случи се следното. Професорът и леля Поли бяха събрали всички нас, приятелите на Нарния…

— Тези имена не са ми познати, Юстас — прекъсна го Тириан.

— Това са двамата, дошли в Нарния в самото начало, в деня, когато всички животни се научили да говорят.

— В името на Лъвската грива — извика Тириан. — Тези двамата! Лорд Дигъри и Лейди Поли! От зората на света! Още живеят при вас? Чудеса и слава! Разказвайте, разказвайте.

— Тя всъщност не ни е истинска леля, нали разбирате — продължи Юстас. — Тя е госпожа Плъмър, но ние я наричаме леля Поли. Та те двамата ни събраха да се позабавляваме, като хубаво си побъбрим за Нарния (защото, естествено, за неща от този род не можем да говорим с никой друг), но и отчасти, защото професорът предчувстваше, че тук имате нужда от нас. И тогава ти се появи като призрак или бог знае какво и ни уплаши почти до смърт, а после изчезна, без да кажеш нито дума. Така разбрахме със сигурност, че нещо става.

Следващият въпрос беше как да се доберем дотук. Човек не може да дойде просто ей така, когато си поиска. Затова говорихме и обсъждахме и най-накрая професорът каза, че единственият начин е да използваме вълшебните пръстени. С тяхна помощ той и леля Поли са дошли тук преди много, много години, когато са били деца, далеч преди ние, най-малките, да се родим. Но пръстените били до един заровени в градината на една къща в Лондон (това е нашият най-голям град, кралю), а къщата била продадена. Изправихме се пред проблема как да се доберем до тях. Никога не бихте се сетили какво направихме накрая!