Клайв Луис - Последната битка

Опитен воин и ловец като Тириан винаги може да се събуди, когато пожелае. Така че той си позволи да спи до девет вечерта — прогони всички тревоги от главата си и веднага заспа. Стори му се, че се е събудил само след миг, но по светлината и самото усещане на всичко наоколо позна, че е разчел съня си точно. Стана и си сложи шлема-тюрбан (бе спал с ризницата си), после разтърси другите двама, докато се събудиха. В интерес на истината изглеждаха много мрачни и нещастни, докато ставаха с усилие от кушетките си, дълбоко се прозяваха.

— Оттук тръгваме на север — каза Тириан. — Имаме късмет, че нощта е звездна, а пътуването ни ще е значително по-кратко от тази сутрин, когато много заобикаляхме. Сега ще вървим направо. Ако бъдем предизвикани, вие двамата ще мълчите, а аз ще направя всичко по силите си да говоря като проклет, зъл и горд калорменски лорд. Ако извадя меча си, тогава и ти, Юстас, ще направиш същото, а Джил трябва да скочи зад нас с опъната стрела в тетивата. Но ако извикам: „Към вкъщи!“, и двамата ще хукнете към кулата. Нека никой не продължава да се бие нито удар повече, след като съм обявил отбой. Подобна криворазбрана смелост е проваляла не един забележителен военен план. А сега, приятели, в името на Аслан, да вървим.

И те излязоха в студената нощ. Всички велики северни звезди грееха над върховете на дърветата. Нарнийската Северна звезда се нарича Островръх и е по-ярка от нашата Полярна звезда.

Известно време теренът позволяваше да вървят направо, но в един момент стигнаха до непроходим гъсталак и им се наложи да се отклонят от маршрута си, за да го заобиколят. След това им бе малко трудно да възстановят посоката, тъй като още бяха в сянката на дърветата. Джил бе тази, която ги върна на правия път — в Англия тя бе изключително добър скаутски водач. А и, естествено, прекрасно познаваше нарнийските звезди от дългите си пътешествия из Северните земи и можеше да се ориентира по другите съзвездия дори и когато Островръх бе скрита. След като Тириан разбра, че от тримата Джил се ориентира най-добре, той я пусна да води. Тогава се удиви колко безшумно и почти незабележимо се плъзга тя пред тях.

— В името на гривата! — прошепна той на Юстас. — Това момиче е чудна горска самодива. Едва ли би се справяла по-добре, ако във вените й течеше дриадска кръв.

— Много е дребна и това й помага — прошепна в отговор Юстас. Но Джил се обърна назад:

— Ш-ш-шт, по-тихо.

Навсякъде около тях гората беше съвсем притихнала. Дори бе прекалено тиха. През обикновена нарнийска нощ щяха да се чуват шумове — по някое весело „Лека нощ!“ от таралеж, вик на сова над главите или пък може би флейта в далечината, издаваща танцуващи фавни, или пък тътнещи удари на джуджешки чукове под земята. Всичко това бе притихнало. Мрак и страх царуваха в Нарния.

След известно време започнаха да се изкачват стръмно нагоре, а дърветата оредяха. Тириан смътно различаваше добре познатия връх на хълма и обора. Джил вече вървеше все по-предпазливо и непрестанно показваше с ръка на другите да правят като нея. После замря на място и Тириан я видя как постепенно потъва в тревата и изчезва без звук. След миг се изправи, доближи уста до ухото на Тириан и прошепна възможно най-тихо:

— Фалегнете! Вижда се по-добре.

Каза „фалегнете“, вместо „залегнете“ не защото фъфлеше, а понеже знаеше, че съскащи съгласни като „з“ са онази част от шепота, която е най-вероятно да бъде чута. Тириан мигновено легна на земята почти толкова тихо, колкото Джил, но не съвсем, защото беше по-тежък и по-възрастен. И тогава видя, че от това положение билото на хълма се очертава ясно на фона на звездното небе. Два черни силуета се издигаха пред него — единият беше на обора, а другият, на няколко метра встрани, на калорменски часови.

Той не пазеше никак добре — не вървеше, нито дори стоеше изправен. Седеше с копие на рамо, а брадата му клюмаше върху гърдите.

— Браво на теб! — похвали Тириан Джил.

Бе му показала точно онова, което трябваше да разбере.

Изправиха се и сега Тириан поведе. Много бавно, почти без да смеят да дишат стигнаха до групичка дървета на не повече от десетина метра от часовия.

— Чакайте тук, докато се върна — прошепна Тириан на другите двама. — Ако се проваля, бягайте.

После смело и небрежно тръгна напред, право пред погледа на врага. Човекът се стресна, когато го видя и тъкмо щеше да скочи на крака, защото се уплаши да не би Тириан да е някой от офицерите му и да си изпати, че седи на земята. Но преди да успее да стане, Тириан вече бе коленичил с единия си крак до него, като казваше: