Клайв Луис - Последната битка

— Лека нощ, лека нощ — казаха животните, като търкаха муцунки в коленете му. — Ще дойдем пак… ако можем.

После всички изтрополиха в нощта и гората сякаш стана по-мрачна, по-студена и по-самотна, отколкото преди да дойдат.

Показаха се звезди, времето едвам се влачеше (представете си само колко бавно), а последният крал на Нарния стоеше схванат и ожулен, здраво вързан за дървото. Но накрая нещо се случи.

В далечината се появи червена светлина. За миг изчезна и пак се появи, този път по-голяма и силна. Тириан виждаше тъмни фигури да сноват насам-натам пред светлината, носейки вързопи и хвърляйки ги на земята. Най-после разбра какво виждаше. Беше току-що запален лагерен огън, а хора хвърляха наръчи съчки върху него. Огънят внезапно лумна и Тириан разбра, че гори на върха на хълма. Зад него съвсем ясно виждаше обора, целия облян в червеникава светлина, както и огромна тълпа от животни и човеци между огъня и самия него. Дребната фигура, приведена край огъня, сигурно беше маймуната. Тя казваше нещо на тълпата, но Тириан не чуваше какво. После отиде пред вратата на обора и се поклони три пъти до земята. Изправи се и я отвори. Нещо на четири крака, ходещо доста сковано, излезе оттам и застана с лице към тълпата.

Надигна се голям вой, толкова силен, че Тириан долавяше някои думи:

— Аслан! Аслан! Аслан! — викаха животните. — Говори ни. Успокой ни. Не ни се сърди повече.

От мястото, където стоеше, Тириан не можеше добре да различи какво е това същество, но виждаше, че е жълто и космато. Никога не бе виждал Великия Лъв. Никога не бе виждал обикновен лъв. Не можеше да бъде сигурен, че онова, което вижда, не е истинският Аслан. Но и не бе очаквал Аслан да изглежда като това сковано същество, което стоеше и не продумваше. Но как би могъл да бъде сигурен? За миг през главата му се стрелнаха ужасни мисли, после си спомни глупостите, според които Таш и Аслан били едно и също, и разбра, че сигурно всичко е измама.

Маймуната приближи главата си до тази на жълтото същество, сякаш слушаше нещо, което то й шепнеше. После се обърна и заговори на тълпата, която пак нададе вой. Жълтото същество се обърна недодялано и тръгна (почти може да се каже, че се заклатушка като патица) обратно към обора и маймуната затвори вратата след него. После явно изгасиха огъня, защото светлината изчезна внезапно и Тириан отново остана сам в студа и тъмнината.

Замисли се за други крале, живели и умрели в Нарния през миналите години, и му се стори, че късметът на никого от тях не е бил толкова лош, колкото неговия. Сети се за своя прадядо крал Рилиан, който бил откраднат от една вещица още когато бил млад принц и бил държан години наред в мрачните пещери под земята на северните великани. Но накрая всичко се оправило, защото две загадъчни деца внезапно се появили от земята, отвъд Края на света, и го спасили, за да се завърне в Нарния и да царува дълго и успешно. „С мен не е така“ — каза си Тириан.

После се върна още по-назад и се замисли за бащата на Рилиан — Каспиан Мореплавателя, чийто зъл чичо крал Мираз се опитал да го убие и как Каспиан избягал в горите и живял сред джуджетата. Но и неговата история свършила добре, защото и на Каспиан помогнали деца, само че този път били четири. Те дошли от някъде отвъд света и участвали в голямата битка, за да го поставят на трона на баща му. „Но това е било толкова отдавна“ — каза си Тириан. — „Такива неща сега не се случват.“

И тогава си спомни (защото като момче винаги беше добър по история) как същите тези четири деца, които бяха помогнали на Каспиан, са били в Нарния преди повече от хиляда години и точно тогава извършили онова най-забележително от всички неща. Защото побеждават ужасната Бяла вещица и слагат край на Стогодишната зима, а след това властват (и четиримата заедно) в Каир Паравел — тогава вече не били деца, а велики крале и прекрасни кралици, а царуването им е известно като Златния век на Нарния. И Аслан взема дейно участие в тази история. Участва и във всички останали истории, както си спомни сега Тириан. „Аслан и деца от друг свят“ — помисли си Тириан. — „Винаги са се появявали, когато много се влошат нещата. Ех, де да можеха да дойдат и сега!“

И той извика:

— Аслан! Аслан! Аслан! Ела сега и ни помогни.

Но тъмнината, студът и тишината не се промениха ни най-малко.

— Нека Аз бъда убит! — извика кралят. — Не моля нищо за себе си, но ела и спаси цялата Нарния.

И пак не последва никаква промяна в нощта или в гората, но стана нещо в самия Тириан. Без да знае защо, той започна да усеща слаба надежда. Почувства и нещо по-силно.