Клайв Луис - Последната битка

След тях вървеше Пъзъл, а след него Джил и Джуъл, един до друг. Може да се каже, че Джил се беше влюбила в еднорога. Мислеше си, че той е най-бляскавото, най-финото, най-грациозното същество, което някога бе виждала, и не беше далеч от истината. Той говореше тъй нежно и меко, че ако човек не беше го виждал в битка, трудно би повярвал колко свиреп и страшен може да бъде.

— О, толкова е прекрасно! — възкликна Джил. — Просто да си вървим ей така. Иска ми се да има повече такива приключения. Жалко, че в Нарния вечно се случват всякакви неща.

Но еднорогът й обясни, че не е права. Каза й, че синовете и дъщерите на Адам и Ева са били пренасяни от собствения им странен свят в Нарния само в моменти, когато страната е била обзета от объркване и безпокойство, и тя не бива да смята, че винаги е така. Между посещенията им в Нарния минават стотици, хиляди години, през които много миролюбиви крале царуват един след друг, дори започват да се забравят имената им и колко са били. През такива периоди почти няма какво да се впише в историческите книги. Продължи да й говори за древни кралици и герои, за които Джил никога не бе чувала. Разказа й за кралица Лебедобяла, живяла преди царуването на Бялата вещица и безкрайната зима. Тя била тъй красива, че когато се оглеждала в някой горски вир, отражението й греело нощем от водата като звезда още цяла година и един ден. Говори й за заека Лунногор, който имал такива уши, че като седял край езерото Котлето под тътена на огромния водопад, чувал какво си говорят хората шепнешком в Каир Паравел. Разказа как крал Вихър (девети след Франк — първият от кралете) отплавал далеч в Източните морета и избавил обитателите на Уединените острови от дракона. После те му се отплатили, като предали островите за постоянна част от кралските земи на Нарния. Разказа й за много векове, през които цялата Нарния била толкова щастлива, че единствените събития, които се помнели, били по-забележителните танцови забави и пирове или най-много рицарските турнири. Тогава всеки ден и седмица били по-хубави от предходните. Докато говореше, картините на всички тези щастливи години, на хилядите такива лета се трупаха в съзнанието на Джил, докато всичко й заприлича на гледка, наблюдавана от висок хълм. Изглед към тучна, прекрасна равнина, пълна с гори и реки, с полета от царевица, простиращи се надалеч, надалеч, докато се загубеха в маранята на далечината.

Тогава тя възкликна:

— О, толкова се надявам, че скоро хубаво ще подредим маймуната и ще се върнем към тези добри, обикновени времена! Надявам се още, че те ще продължат вечно. Един ден без съмнение ще дойде краят на нашия свят. Може би този свят няма да има край. Ех, Джуъл, няма ли да бъде прекрасно, ако Нарния никога не свършва и все е такава, каквато ти я описа?

— Не, сестрице — отвърна Джуъл, — всички светове имат край, с изключение на страната на Аслан.

— Е, поне се надавам — продължи Джил, — че до края на този свят има още милиони, милиони, милиони години… Хей! Защо спираме?

Кралят, Юстас и джуджето се бяха втренчили в небето. Джил потрепери, като си спомни ужасното същество, което вече бяха видели. Но този път нямаше нищо подобно. Беше нещо дребно и черно на фона на синевата.

— От начина, по който лети — каза еднорогът, — бих се заклел, че това е Говореща птица.

— Така мисля и аз — отвърна кралят. — Но дали е приятел, или е шпионин на маймуната?

— На мен, кралю — каза джуджето, — ми прилича на орела Остроглед.

— Дали да се скрием под дърветата? — попита Юстас.

— Не — отвърна Тириан, — най-добре е да застанем неподвижни като камъни. Ако мръднем, няма как да не ни види.

— Вижте! Извива, вече ни е видял — извика Джуъл. — Спуска се, описвайки широки кръгове.

— Сложи стрела на тетивата, лейди — рече Тириан на Джил. — Но в никакъв случай не стреляй, докато не ти кажа. Може да е приятел.

Ако човек знаеше какво ще се случи в следващия миг, щеше да е истинско удоволствие да се наслаждава на грацията и лекотата, с която огромната птица се плъзна надолу. Кацна на камениста канара на няколко метра от Тириан, поклони качулатата си глава и каза със странния си орлов глас:

— Привет, кралю.

— Привет, Остроглед — отвърна Тириан. — И тъй като ме наричаш крал, мога да смятам, че не си последовател на маймуната и нейния лъжлив Аслан. Много се радвам да те видя.

— Кралю — рече орелът, — когато чуете вестите ми, ще съжалявате, че сте ме видели, повече, отколкото, ако ви сполети най-злата участ.