Клайв Луис - Последната битка

— Дрън-дрън, елате да ви убият! — подиграваше се Грифъл. — Откъде да знаем какво криеш вътре?

— Ха-ха! — изкрещя маймуната. — Значи вече започвате да вярвате, че вътре има нещо, а? Е, всички вие, животни, които вдигахте такъв шум преди малко, защо онемяхте така? Кой ще влезе пръв?

Но животните се споглеждаха и след малко започнаха да се отдръпват от обора. Вече почти не се виждаха размахани опашки. Маймуната се клатушкаше напред-назад и им се присмиваше:

— Ха-ха-ха! — кикотеше се тя. — Мислех, че всички с нетърпение чакате да видите Ташлан очи в очи! Май си променихте решението, а?

Тириан наведе глава, за да чуе това, което Джил се опитваше да му прошепне на ухо:

— Какво според теб има в обора? — попита тя.

— Кой знае? — отвърна Тириан. — Най-вероятно двама калорменци с вдигнати мечове от двете страни на вратата.

— Нали не мислиш — попита Джил, — че може да е… нали се сещаш… онова ужасно нещо, което видяхме?

— Самият Таш ли? — прошепна Тириан. — Знам ли. Но смелост, дете, всички ние сме закриляни от истинския Аслан.

Точно в този момент се случи най-изненадващото. Рижият котарак каза със спокоен, ясен глас, сякаш не бе ни най-малко развълнуван:

— Аз ще вляза, щом искате.

Всички до един се обърнаха и заковаха погледи в котарака.

— Вижте само колко са хитри, кралю — каза Погин.

— Този проклет котарак е част от заговора, даже е в центъра му. Каквото и да се крие в обора, сигурен съм, че няма да го нарани. А после ще излезе и ще каже, че е видял някакво чудо.

Но Тириан нямаше време да му отговори. Маймуната викаше котарака да се приближи.

— Хе-хе! — смееше се Шифт. — Значи ти, наперен писане, ще го погледнеш в очите. Хайде, тогава! Ще ти отворя вратата. Недей да виниш мен обаче, ако така те уплаши, че ти опадат мустаците. Това си е твоя работа.

Котаракът се изправи. Измъкна се от мястото си сред тълпата с превзета и изтънчена походка и с опашка, вдигната във въздуха. Всяко косъмче по пригладената му козина си бе на мястото. Отмина огъня и толкова се приближи до Тириан, че той, облегнал рамо на обора, можеше да го погледне право в лицето. Големите зелени очи на котарака не мигнаха.

— Абсолютно спокоен е — промърмори Юстас. — Убеден е, че няма от какво да се страхува.

Маймуната с кикот и гримаси се дотътри до котарака, вдигна ръка, дръпна резето и отвори вратата. На Тириан му се стори, че чува как котаракът мърка, докато прекрачва мрачния праг.

Последва „Ииа-ииа-ауии!“ — най-ужасяващото мяучене, което някога сте чували, и накара всички да подскочат. И вие сте се будили посред нощ от влюбени или каращи се котки на покрива, така че звукът ви е познат.

Това беше по-страшно. Шифт бе прекатурена презглава от изхвърчалия с бясна скорост риж котарак.

Ако не знае, че е котка, човек би си помислил, че е рижа мълния. Стрелна се през поляната и полетя обратно към тълпата. Никой няма желание да се сблъсква с котарак в подобно състояние. Животните се дърпаха встрани от пътя му. Той се покатери бързо върху едно дърво, повъртя се припряно и увисна с главата надолу. Опашката му бе така настръхнала, че беше станала почти толкова дебела, колкото цялото му тяло. Очите му бяха облещени като чинии, пълни със зелен огън. Всяко косъмче по гърба му бе изправено.

— Бих си дал брадата — прошепна Погин, — за да разбера дали този негодник само се преструва, или наистина вътре е видял нещо, което го е уплашило!

— Тихо, приятелю — каза му Тириан, защото капитанът и маймуната си шепнеха нещо и той искаше да чуе какво. Не успя, само дето пак чу маймуната да хленчи: „Главата ми, главата ми!“, но остана с впечатлението, че и двамата са не по-малко озадачени от него от поведението на котарака.

— Стига, Рижи! — каза капитанът. — Престани с този шум. Кажи им какво видя вътре.

— Аии-аиии-аау-ауа — изкрещя котаракът.

— Не се ли наричаш Говорещо животно? — попита капитанът. — Тогава спри тези дяволски звуци и говори.

Това, което последва, беше доста ужасяващо. Тириан бе съвсем сигурен (а и останалите също), че котаракът се опитва да каже нещо, но от устата му не излизаше нищо друго, освен обикновените грозни котешки звуци, които можете да чуете от всеки уплашен и ядосан котак в някой заден двор в Англия. И колкото повече мяучеше, толкова по-малко приличаше на Говорещо животно. Тревожно скимтене и остро квичене се разнесоха от другите животни.

— Вижте, вижте! — чу се гласът на мечката. — Не може да говори. Забравил е как да говори! Пак е станал нямо животно. Вижте лицето му.