Клайв Луис - Последната битка

Всички осъзнаха, че това е вярно. И тогава най-страхотният ужас завладя нарнийците. Защото бяха научени (още като малки пиленца, кутрета и мечета) как Аслан е превърнал нарнийските животни в Говорещи зверове при създаването на света и ги е предупредил, че ако не са добри, един ден може пак да бъдат превърнати в нещастните безсловесни същества, които се срещат в другите страни.

— И сега точно това ни връхлита! — проплакаха те.

— Милост! Милост! — виеха животните. — Пощади ни, о, Шифт, застани между нас и Аслан. Винаги говори с него от наше име. Ние не смеем, не смеем.

Рижия изчезна в короната на дървото. Никой не го видя повече.

Навел глава, Тириан стоеше с ръка върху дръжката на меча си. Бе замаян от ужасите на тази нощ. От време на време му се струваше, че ще е най-добре да извади меча си изведнъж и да се спусне срещу калорменците. В следващия миг му изглеждаше, че ще трябва да изчака и да види какъв обрат могат да вземат събитията. Ето сега последва нов обрат.

— Баща мой — долетя ясен, звънлив глас от лявата част на тълпата.

Тириан веднага разбра, че говорещият е калорменец, защото в армията на Тисрок обикновените войници се обръщат към офицерите си с „Господарю мой“, а офицерите наричат по-висшите от тях „Баща мой“.

Джил и Юстас не знаеха това, но след като се огледаха наляво и надясно, видяха кой говори, защото, естествено, хората в двата края на тълпата се виждаха по-добре от тези в средата, където блясъкът на огъня правеше всичко зад него съвсем черно. Беше млад, висок и снажен воин, дори доста красив, мургав и надменен по калорменски.

— Баща мой — обърна се той към капитана, — аз също желая да вляза в обора.

— Тихо, Емет — отговори му капитанът. — Кой е искал съвета ти? Прилича ли на едно момче да се обажда?

— Баща мой — отвърна Емет, — наистина съм по-млад от вас, но и в моите жили тече кръвта на Таркааните, както и във вашите, а и също като вас съм слуга на Таш. Тъй че…

— Тишина! — прекъсна го Ришда Таркаан. — Не съм ли аз твоят капитан? Ти нямаш нищо общо с обора. Той е за нарнийците.

— Не, Баща мой — отвърна Емет. — Вие казахте, че техният Аслан и нашият Таш са едно. И ако това е истината, значи самият Таш е там вътре. Как тогава можете да говорите, че нямам нищо общо с него? Та аз с радост бих умрял хиляди пъти, за да мога да зърна веднъж лицето на Таш.

— Ти си глупак и нищо не разбираш — отговори Ришда Таркаан. — Това са височайши въпроси.

Лицето на Емет застина в упорито изражение.

— Не е ли тогава истина, че Таш и Аслан са едно? — попита той. — Маймуната излъгала ли ни е?

— Разбира се, че са едно — намеси се маймуната.

— Закълни се, маймуно! — обърна се към нея Емет.

— О, боже! — изскимтя Шифт. — Много ми се иска всички да ме оставите на мира. Толкова ме боли главата. Да, да, кълна се.

— Тогава, Баща мой — каза Емет, — аз съм твърдо решен да вляза.

— Глупак! — започна Ришда Таркаан, но джуджетата внезапно завикаха:

— Хайде де, Черньо. Защо не го пуснеш вътре? Защо пускаш нарнийците, а своите хора не? Какво си скрил там, че не искаш собствените ти хора да се сблъскат с него?

Тириан и приятелите му виждаха само гърба на Ришда Таркаан, затова така и не видяха с какво изражение на лицето вдигна рамене и каза:

— Бъдете свидетели, че нямам вина за проливането на кръвта на този млад глупак. Влизай, хайде, нетърпеливо момче, и побързай.

Точно както и Рижия преди него, Емет прекоси откритата затревена поляна между огъня и обора. Очите му блестяха, а лицето му бе много сериозно. Ръката му лежеше върху дръжката на меча, а главата му бе високо вдигната. На Джил й се доплака, когато погледна лицето му. А Джуъл прошепна в ухото на краля:

— В името на Лъвската грива, този млад воин ми е почти мил, макар и калорменец. Заслужава по-добър бог от Таш.

— Много ми се ще да знаем какво всъщност се крие вътре — каза Юстас.

Емет отвори вратата и влезе в черната паст на обора. Затвори вратата след себе си. Минаха само няколко секунди (макар на всички да се сториха много повече), преди вратата да се отвори отново. Фигура в калорменска броня залитна назад, падна по гръб и повече не помръдна. Вратата се затвори след нея.

Капитанът скочи към падналия и се наведе да види лицето. Подскочи от изненада. След като успя да се съвземе, обърна се към тълпата с вик:

— Припряното момче получи онова, което искаше. Погледна Таш и сега е мъртво. Това да ви е за урок на всички.

— Да, да, за урок ще ни е — отвърнаха нещастните животни.