Клайв Луис - Последната битка

Но Тириан и приятелите му се взряха в лицето на мъртвия калорменец, а после се спогледаха. Защото след като бяха толкова близо, виждаха онова, което тълпата, намираща се далеч отвъд огъня, не виждаше — мъртвият човек не беше Емет. Бе съвсем друг — по-възрастен, по-набит, не тъй висок и с голяма брада.

— Хи-хи-хи — кискаше се маймуната. — Още някой? Някой друг да има желание да влезе? Е, щом сте такива срамежливци, нека да избера следващия. Ти, ти, глигане! Хайде, ела. Доведете го, калорменци. Той действително ще застане лице в лице с Ташлан.

— У-у-у-мф! — изгрухтя глиганът, като се изправи с усилие на крака. — Добре тогава. Ще опита бивните ми.

Когато Тириан видя, че храбрият глиган се готви да се бие за живота си, а калорменските войници го обграждат с извадени ятагани и никой не му се притече на помощ, сякаш нещо вътре в него избухна. Вече не го интересуваше дали това е най-добрият момент да се намеси или не.

— Вадете мечовете! — прошепна той на останалите. — Стрела на тетивата! След мен!

В следващия миг учудените нарнийци видяха как седем фигури изскачат иззад обора, четири от тях в блестящи ризници. Мечът на краля проблесна на огъня, когато той го размаха над главата си и извика с мощен глас:

— В името на Аслан заставам тук аз, Тириан, кралят на Нарния, за да докажа с живота си, че Таш е дяволско изчадие, че маймуната е долен предател, а тези калорменци заслужават да умрат. Елате с мен, всички вие, верни нарнийци! Или ще чакате, докато новите ви господари ви убият един по един?

С мълниеносна бързина Ришда Таркаан отскочи извън обсега на кралския меч. Той не бе страхливец и сам би се впуснал в бой с краля и джуджето, ако се наложеше. Но не можеше да се справи с орела и еднорога. Знаеше как орлите могат да връхлитат към лицето на човек, да кълват очите му и да го заслепяват с криле. А и бе чувал от баща си (който се беше сблъсквал с нарнийци на бойното поле), че никой човек освен със стрели или с дълго копие не може да бъде равностоен противник на еднорога. Еднорозите се вдигат на задните си крака, когато нападат, и трябва да се пазиш едновременно от копитата, рогата и зъбите им. И така, той се втурна сред тълпата и викна:

— При мен, при мен, воини на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!)! При мен, всички верни нарнийци, за да не ви връхлети гневът на Ташлан!

Едновременно с това се случиха още две неща.

Шифт не бе осъзнала толкова бързо, колкото Таркаан, какво я застрашава. Остана още секунда-две да седи край огъня, зяпнала новодошлите. Тириан се спусна върху жалкото същество, сграбчи го за врата и го метна към обора с вик:

— Отворете вратата! — Погин я отвори. — Върви и изпий собственото си лекарство, Шифт! — и Тириан хвърли маймуната в мрака.

Щом джуджето затръшна вратата, от вътрешността на обора блесна ослепителна синьо-зелена светлина, земята се разтресе и се чу странен звук — крякане и писък като от гърлото на някаква чудовищна птица. Животните простенаха и извикаха:

— Ташлан! Скрийте ни от него!

Много от тях паднаха по очи и закриха лица с криле и лапи. Никой друг, освен орела Остроглед, чиито очи не могат да се сравнят с очите на което и да било друго живо същество, не забеляза физиономията на Ришда Таркаан в този миг. И от това, което видя, веднага разбра, че Ришда бе не по-малко изненадан от останалите и почти уплашен. „Ето един човек“, помисли си Остроглед, „който е извикал богове, в които не вярва. Какво ли ще се случи с него, ако те наистина решат да дойдат?“

Третото нещо, което се случи в същия момент, бе единственото наистина прекрасно събитие през тази нощ. Всички присъстващи Говорещи кучета до едно (общо петнадесет) се втурнаха с радостни подскоци и лай към краля. Повечето бяха огромни, величествени кучета с мощни плещи и широки челюсти. Техният бяг бе като разбиването на гигантска вълна на морския бряг, която за малко да те повали. Защото, въпреки че бяха Говорещи кучета, на тях не им бе чуждо нищо кучешко — всички се изправиха на задните си крака и подпряха предните си лапи на раменете на хората. Започнаха да ближат лицата им и едно през друго да викат:

— Добре дошли! Добре дошли! Добре дошли! Ще ви помогнем, да, да, да, разчитайте на нас, нас, нас. Покажете ни как да помогнем, как да помогнем, как. Как-как-как?

Бе толкова прекрасно, че да му се доплаче на човек. Най-сетне се случи онова, на което се бяха надявали. Само миг по-късно няколко дребни животинки (мишки, къртици и една-две катерици) също доприпкаха, като пискаха от радост и повтаряха: