Клайв Луис - Последната битка

С проблясването на мечове, на бивните на глигана и рога на Джуъл, както и с гърления вой на кучетата Тириан и дружината му се втурнаха срещу враговете си, сякаш участваха в състезание по спринт на сто метра. Джил бе удивена колко неподготвени се оказаха калорменците. Не си даде сметка, че това бе дело на самата нея и на орела. Малко са воините, които могат да следят какво става пред тях, докато от едната страна ги обстрелват, а от другата ги кълве орел.

— Уха-а, браво! Браво! — извика Джил.

Дружината на краля си пробиваше път направо, сред самите редици на врага. Еднорогът мяташе хора, както човек би мятал слама с вила. На Джил й се стори, че дори Юстас (който в края на краищата не разбираше много от бой с меч) се бие блестящо. Кучетата се хвърляха право към гърлата на калорменците. Щяха да успеят! Най-сетне щяха да победят… С ужас Джил забеляза нещо странно. Въпреки че с всеки удар на нарнийски меч падаше по един калорменец, те сякаш изобщо не намаляваха. Напротив, сега дори изглеждаха повече, отколкото в началото на битката. С всяка изминала секунда ставаха все повече. Това бяха новите калорменци. Имаха и копия. Превърнаха се в такава гъста тълпа, че Джил почти не виждаше приятелите си. И тогава чу гласа на Тириан:

— Назад! Назад към скалата! Врагът бе получил подкрепления. Тъпанът си бе свършил работата.

Джил трябваше отдавна да бъде при бялата скала, но поради вълнението от битката, съвсем беше забравила тази част от нарежданията. Изведнъж си спомни. Мигом се обърна, хукна към скалата и пристигна секунда преди останалите. Така се случи, че за миг всички те бяха с гръб към враговете си. Извърнаха се веднага, щом стигнаха до канарата. Погледите им срещнаха ужасяваща гледка.

Черен калорменец тичаше към вратата на обора и носеше в ръце нещо, което риташе и се мяташе. Когато мина между тях и огъня, ясно различиха силуета и на мъжа, и на онова, което носеше. Бе Юстас.

Тириан и еднорогът се спуснаха да го спасяват. Но калорменецът вече беше много по-близо до вратата от тях. Преди да изминат и половината разстояние, той вече бе хвърлил Юстас вътре, като затръшна вратата. Още пет-шест калорменци го бяха последвали. Разположиха се в редица на поляната пред обора. Вече нямаше възможност да се стигне до него.

Дори в миг като този Джил си спомни, че трябва да извърне глава встрани от лъка си.

— И да не мога да спра да цивря, няма да си намокря тетивата! — каза си тя.

— Внимание, стрели! — извика внезапно Погин.

Всички се снишиха и нахлупиха шлемове до носовете си. Кучетата се свиха зад тях. Но макар и няколко стрели да прелетяха над главите им, скоро стана ясно, че не те бяха на прицел. Грифъл и джуджетата му пак бяха опънали лъкове. Този път невъзмутимо стреляха по калорменците.

— Давайте, момчета! — чу се гласът на Грифъл. — Всички заедно. Внимателно. Черньовците са ни притрябвали не повече, отколкото разни маймуни… или лъвове… или крале. Джуджетата са си за джуджетата.

Каквото и да има човек против джуджетата, поне не може да ги обвини в малодушие. Можеха като нищо да се измъкнат и да се скрият на безопасно място. Но предпочетоха да останат и да убият колкото могат повече воюващи от двете страни, като се изключат моментите, когато и двете страни бяха така добри да им спестяват усилието, избивайки се помежду си. Искаха Нарния за себе си.

Само че те вероятно не бяха взели предвид факта, че ако конете бяха беззащитни, то калорменците бяха облечени в ризници. А имаха и предводител. Гласът на Ришда Таркаан проехтя:

— Трийсет от вас да наблюдават глупците при бялата скала. Останалите — след мен, за да дадем урок на тези чада на земята.

Тириан и приятелите му, още задъхани от битката и благодарни на няколкото минути отдих, стояха и гледаха как Таркаан поведе хората си срещу джуджетата. Вече всичко изглеждаше странно. Огънят догаряше, светлината му бе намаляла и бе придобила тъмночервен оттенък. Докъдето стигаше погледът, поляната за сборове се ширеше празна, като изключим джуджетата и калорменците. На тази светлина трудно можеше да се различи какво точно става. Ако се съдеше по шума, джуджетата се биеха достойно. Тириан чуваше Грифъл да ругае отвратително и от време на време гласът на Ришда Таркаан се извисяваше:

— Хванете ги живи! Хванете колкото можете повече живи!

Каквато и да е била тази битка, със сигурност не продължи дълго. Скоро отзвуча и последният удар. После Джил видя Ришда Таркаан да се връща към обора, а единадесет войници да го следват, влачейки единадесет завързани джуджета. (Така и не се разбра дали останалите бяха убити, или някои се бяха измъкнали.)