Клайв Луис - Последната битка

— Хвърлете ги в храма на Таш! — заповяда Ришда Таркаан.

И когато единадесетте джуджета едно след друго бяха метнати или ритнати през мрачния праг и вратата отново бе затворена, той се поклони ниско на обора и каза:

— И това принасяме в жертва на теб, о, бог Таш!

Всички калорменци затропаха с широката страна на мечовете си по щитовете и извикаха:

— Таш! Таш! Великият бог Таш! Безмилостният Таш!

(Вече бяха приключили с глупостите за Ташлан.)

Неколцината, които стояха край бялата скала, наблюдаваха всичко и си шепнеха един на друг. Бяха открили струйка вода, стичаща се по канарата, и всички пиха с удоволствие. Джил, Погин и кралят — в шепи, а четирикраките лочиха от малкото вирче, образувало се в подножието на скалата. Толкова бяха жадни, че водата им се стори най-вкусното питие на света. Докато пиеха, се чувстваха напълно щастливи и не мислеха за нищо друго.

— Дълбоко в себе си чувствам — каза Погин, — че преди разсъмване всички ще прекосим този мрачен праг. Бих умрял по стотици други начини, ако имах избор.

— Наистина зловеща врата — отвърна Тириан. — Повече прилича на паст.

— О, нищо ли не можем да направим, за да го предотвратим? — попита Джил с разтреперан глас.

— Не, мила приятелко — отвърна Джуъл, като нежно я докосна с муцуна. — Може би за нас това ще е вратата към страната на Аслан и тази вечер ще седнем на неговата маса.

Ришда Таркаан обърна гръб на обора и бавно се приближи към бялата скала.

— Чуйте! — каза той. — Ако глиганът, кучетата и еднорогът искат да дойдат и да се предадат на милостта ми, животът им ще бъде пощаден. Глиганът ще бъде затворен в клетка в градината на Тисрок, кучетата ще станат негови ловджийски кучета, а след като отрежа рога на еднорога, ще бъде впрегнат в каруца. Но орелът, децата и онзи, който е бил крал, ще бъдат принесени в жертва на Таш тази нощ.

Единственият отговор, който получи, беше ръмжене.

— Хайде, воини! — викна Таркаан. — Убийте животните, но двукраките хванете живи!

И тогава започна последната битка на последния крал на Нарния.

Ситуацията беше безнадеждна не само заради числеността на врага, а и заради копията. Калорменците, които бяха с маймуната почти от самото начало, нямаха копия. Това се дължеше на факта, че бяха пристигнали в Нарния по един или по двама, преструвайки се на мирни търговци и, разбира се, не носеха копия, тъй като оръжието не се крие лесно. Новите явно бяха дошли по-късно, когато влиянието на маймуната вече бе укрепнало и можеха да се движат без прикритие. Копията променяха всичко. С дълго копие, бързи реакции и трезв разум човек може да убие глиган, без да бъде засегнат от бивните му, или еднорог, преди да бъде намушкан от рога му. А сега насочените копия притискаха Тириан и последните му приятели. В следващия миг всички се биеха за живота си.

В известен смисъл нещата не бяха толкова трагични, колкото би си помислил човек. Когато напрягаш всяко мускулче до краен предел — снишаваш се под копие тук, прескачаш друго там, мяташ се напред, отскачаш назад, завърташ се — не ти остава време да чувстваш страх или тъга.

Тириан знаеше, че вече не може да направи нищо за останалите — всички бяха обречени. Стори му се, че видя как глиганът падна от едната му страна, а Джуъл се биеше бясно от другата. С крайчеца на окото си зърна, но само за миг, че огромен калорменец тегли нанякъде Джил за косата. Но той почти не се замисли за тези неща. Единствената му мисъл сега бе да даде живота си колкото може по-трудно. Най-лошото беше, че не можеше да запази началното си местоположение — под бялата скала. Този, който се бие едновременно с над десет противници, трябва да използва всяка възможност — да се стрелва винаги, когато забележи незащитени вражески гърди или врат. Само след няколко удара това би го отвело на доста голямо разстояние от мястото, откъдето е тръгнал. Тириан не след дълго откри, че се придвижва все повече и повече надясно — все по-близо до обора. В главата му се въртеше смътната идея, че има някаква много сериозна причина да страни от него. Но вече не можеше да си спомни каква точно беше. А и така или иначе, не можеше да направи нищо, за да предотврати това, което ставаше.

Внезапно всичко се изясни. Оказа се, че се бие със самия Таркаан. Огънят (или това, което бе останало от него) бе точно пред краля. Всъщност се биеше на самия праг на обора, защото вратата бе отворена и двама калорменци я държаха, готови да я затръшнат в мига, когато влезе. Сега си спомни всичко и осъзна, че врагът умишлено беше го насочвал към обора още от началото на битката. Докато си мислеше това, той продължаваше с всички сили да се бие с Таркаан.