Клайв Луис - Последната битка

— Почти същото се случи и с нас във вагона — каза Лорд Дигъри, като избърса от златната си брада и последните следи от плода. — Само си мисля, че ние двамата с теб, Поли, усетихме, че сме станали по-лесно подвижни. Вие, младежите, едва ли ще го разберете. Вече не се чувствахме стари.

— Младежи, как ли пък не! — възкликна Джил. — Според мен вие двамата не сте много по-възрастни от нас.

— Е, ако сега не сме, преди бяхме — отвърна Лейди Поли.

— А какво се случи, откакто пристигнахте? — попита Юстас.

— Дълго време (или поне на мен ми се стори, че е дълго) — започна Питър — нищо не се случи. После вратата се отвори…

— Вратата? — учуди се Тириан.

— Да — отвърна Питър. — Вратата, през която вие влязохте… или излязохте. Забрави ли?

— Но къде е тя?

— Виж! — отговори Питър и посочи.

Тириан погледна и видя най-странното и най-нелепо нещо, което можете да си представите. Едва на няколко метра от тях се издигаше грубовата дървена врата заедно с касата — съвсем ясно се виждаше на слънчевата светлина. Наоколо нямаше нищо друго — нито стени, нито покрив. Той се приближи до нея в почуда и останалите го последваха, за да видят какво ще направи. Тириан обиколи от другата страна на вратата. Но оттам изглеждаше по същия начин — той пак се намираше на открито в лятната утрин. Вратата просто стоеше сам-самичка, сякаш бе пораснала като дърво.

— Благородни Кралю — рече Тириан на Върховния Крал, — това е невиждано чудо.

— Това е същата врата, през която влязохте с онзи калорменец едва преди пет минути — каза Питър с усмивка.

— Но не влязох ли от гората в обора? Тази врата изглежда, сякаш води от никъде за никъде.

— Така изглежда, ако я обиколиш — отвърна Питър. — Но долепи око до онзи процеп между двете дъски и погледни през него.

Тириан долепи око до процепа. Отначало не виждаше нищо освен мрак. След миг, когато окото му привикна, съзря мъждивата червеникава светлина на огъня, който почти догаряше, а над него в черното небе грееха звезди. После различи и черни силуети, които се движеха насам-натам или стояха между него и огъня. Чуваше ги как си говорят и гласовете им бяха калорменски. Така разбра, че гледа навън през вратата на обора към мрака в Гората с фенера, където бе провел последната си битка. Мъжете обсъждаха дали да влязат и да потърсят Ришда Таркаан (но на никого не му се искаше), или да запалят обора.

Тириан се обърна назад и не можа да повярва на очите си. Над главата му се извисяваше синьото небе, а наоколо се простираше зелена равнина, докъдето му стигаше погледът. Край него стояха засмени всичките му приятели.

— Значи изглежда — започна Тириан, също с усмивка на уста, — че оборът отвън и оборът отвътре са две различни места.

— Да — отвърна Лорд Дигъри. — Вътрешността му е по-просторна, отколкото изглежда отвън.

— Да — добави Кралица Луси. — И в нашия свят имало един обор, в който се намирало нещо по-голямо от целия ни свят.

Това бяха първите думи, излезли от устата й, и от вълнението в гласа й Тириан разбра защо досега бе мълчала. Тя попиваше всичко наоколо много по-дълбоко от останалите. Бе прекомерно щастлива, за да говори. Прииска му се пак да чуе нейния глас и рече:

— Ваше величество, бъдете така добра да продължите. Разкажете за цялото си приключение.

— След сътресението и шума — започна отново Луси — се озовахме тук. И се чудихме на вратата не по-малко от теб. Тогава тя се отвори за първи път (отвъд прага видяхме мрак) и през нея влезе едър мъж с изваден меч. По снаряжението му разбрахме, че е калорменец. Застана до вратата с меч на рамо, готов да посече всеки, прекрачил прага. Приближихме се към него и му заговорихме, но той сякаш нито ни виждаше, нито ни чуваше. Въобще не вдигна глава към небето и слънцето, не погледна тревата, мисля че и тях не виждаше. Чакахме дълго. После чухме как някой дърпа резето от другата страна на вратата. Но човекът не вдигна меча си, преди да види кой влиза. И така, предположихме, че му е наредено да убива някои и да пощадява други. Но в мига, в който вратата се отвори, изникна Таш от тази страна на вратата. Никой от нас не разбра откъде се появи. А през вратата влезе голям котарак, който, щом зърна Таш, си плю на петите — и тъкмо навреме, защото птицеподобното същество се стрелна към него и клюнът му се удари в затварящата се врата. Мъжът с меча видя Таш, силно пребледня и се поклони ниско пред Чудовището, но то изчезна. После пак зачакахме дълго. Най-сетне вратата се отвори за трети път и вътре влезе млад калорменец. Хареса ми. Часовият до вратата се стресна и като го видя, по лицето му се изписа изненада. Мисля, че очакваше някой съвсем друг да влезе…