Клайв Луис - Последната битка

— Е, това вече минава всички граници! — възкликна Дигъл. — Как можете да продължавате с всички тези глупости? Прекрасният ви Лъв не ви се притече на помощ, нали? Не сме и очаквали да дойде. А сега, дори сега, след като сте победени и както всички нас сте тикнати в тази мрачна дупка, не преставате да си повтаряте все същото. Пак започвате да измисляте нови лъжи! Опитвате се да ни накарате да повярваме, че никой от нас не е залостен, че не е тъмно и още бог знае какво.

— Наистина не съществува никаква мрачна дупка освен в собственото ти въображение, глупако! — извика Тириан. — Отърси се от него.

Тириан се наведе, грабна Дигъл за колана и качулката и го метна далеч от кръга на джуджетата. Но в мига, в който го пусна, Дигъл се стрелна обратно на мястото си сред останалите, като търкаше нос и виеше:

— Ау! Ау! Това пък защо го направи! Защо ми удари лицето в стената? Едва не ми счупи носа!

— О, боже! — въздъхна Луси. — Какво можем да направим за тях?

— Да ги оставим на мира — отвърна Юстас.

Но в мига, в който отвори уста, земята потрепери. Сладкият въздух внезапно стана още по-сладък. Зад тях проблесна нещо ослепително. Всички се обърнаха. Тириан се обърна последен, защото се страхуваше. Пред него стоеше най-съкровената му мечта — огромният и истинският, златният Лъв — самият Аслан. Останалите вече бяха коленичили около предните му лапи, заровили ръце и лица в златната му грива, а той навеждаше величествената си глава, за да ги докосне с език. След това втренчи поглед в Тириан, който се приближи разтреперан и се просна в краката му.

Лъва го целуна и рече:

— Добра работа свърши, последен Кралю на Нарния, не се поколеба и в най-мрачния час.

— Аслан — каза Луси през сълзи, — би ли могъл и искаш ли да направиш нещо за тези нещастни джуджета?

— Мила моя — отвърна Аслан, — ще ти покажа едновременно какво мога и какво не мога да сторя.

Той се приближи до джуджетата и изръмжа приглушено, тихо, но въздухът потрепери. Ала джуджетата си рекоха едно на друго:

— Чуваш ли? Пак е онази банда в другия край на обора. Опитват се да ни стреснат. Сигурно го правят с някаква машина. Правете се, че нищо не забелязвате. Няма да успеят пак да ни преметнат!

Аслан вдигна глава и разтърси грива. Мигновено на коленете на джуджетата се появиха разкошни блюда — пайове и език, гълъби и сладкиши, сладолед. В дясната си ръка всяко джудже държеше чаша отлежало вино. Но от това нямаше особена полза. Те се нахвърлиха твърде лакомо на всичко, но бе ясно, че не усещат същинския вкус на яденето. Убедени бяха, че ядат и пият само неща, каквито могат да се намерят в един обор. Едно каза, че се опитвало да яде фураж, друго съобщи, че намерило парче стара ряпа, трето пък гризяло зелево листо. Вдигаха златните чаши с гъсто червено вино към устните си с думите:

— Ух! Представете си да ни се наложи да пием мръсна вода от корито, в което е лочило магаре! Никога не сме и предполагали, че ще стигнем дотам.

Но много скоро в ума на всяко джудже се прокрадна съмнение, че съседът му е намерил нещо по-хубаво от него, и настана едно грабене и крадене, което прерасна в караница, докато след няколко минути не започна и бой. Храната бе размазана по лицата и дрехите им или изпотъпкана по земята. Но когато най-после седнаха да се погрижат за насинените си очи и разкървавени носове, всичките казаха:

— Е, поне тук няма измама. Не се оставихме на никого да ни преметне. Джуджетата са си за джуджетата.

— Виждате ли?! — попита Аслан. — Те не се оставят да им помогнем. Избрали са хитростта вместо вярата. Затворът им съществува единствено в съзнанието и те сами се заключват вътре. Толкова ги е страх да не бъдат измамени, че не могат да бъдат извадени. Но хайде, деца. Имам още много работа.

Той се приближи до вратата и всички го последваха. Вдигна глава и изрева:

— Вече е време! — После още по-силно: — Време е! — и след това толкова силно, че можеше да разтърси и звездите: — Време !

Вратата се отвори.

Всички стояха от дясната страна на Аслан и гледаха през отворената врата.

Огънят бе угаснал. Над земята цареше мрак. Човек дори не можеше да разбере, че гледа към гора, ако не се виждаха сенките на дърветата на фона на звездите. Но когато Аслан изрева отново, от лявата им страна се появи още една черна сянка. По-точно видяха петно, където нямаше звезди. То се заиздига все по-високо и по-високо и придоби очертанията на човек, на най-огромния великан. Всички познаваха Нарния достатъчно добре, за да разберат къде е застанал. Явно бе на високите бърда, простиращи се далеч на север отвъд реката Шрибъл. Тогава Джил и Юстас си спомниха, че много отдавна в дълбоките пещери под тези пусти хълмове бяха видели огромен заспал великан и им бяха казали, че името му е Дядо Време и че ще се събуди в деня, когато светът свършва.