Клайв Луис - Последната битка

Останалите поглеждаха Аслан в очите и го обикваха, макар и обичта на мнозина да бе примесена с голяма доза страх. Всички те прекрачваха прага и се отправяха вдясно от Аслан. Сред тях имаше някои странни твари. Юстас дори разпозна едно от джуджетата, което бе участвало в избиването на конете. Но не му остана време да размишлява по този въпрос (а и без това не беше негова работа), защото съзнанието му бе завладяно от безкрайната радост, която пропъди всичко останало от главата му. Сред щастливите същества, тълпящи се сега около Тириан и приятелите му, бяха и всички онези, които мислеха за мъртви. Тук бяха кентавърът Рунуит, еднорогът Джуъл, добрият стар глиган, мечокът, както и орелът Остроглед, милите кучета и конете, джуджето Погин.

— Все по-навътре и по-нататък! — извика Рунуит и препусна в галоп на запад.

И макар че не го разбраха, всички потръпнаха от главата до петите, като чуха думите му. Глиганът весело изгрухтя. Мечокът тъкмо пак щеше да измърмори, че все още нищо не разбира, когато зърна плодните дървета зад гърба си. Заклатушка се с всички сили към тях и там със сигурност откри нещо, което разбираше много добре. Но кучетата останаха, размахвайки опашки. Остана и Погин, който пък се здрависваше с всекиго, а прямото му лице бе разцъфнало в усмивка. Джуъл наведе снежнобялата си глава над рамото на Тириан и кралят прошепна нещо в ухото му. После всички отново насочиха вниманието си към онова, което се виждаше през вратата.

Сега Нарния принадлежеше на драконите и гигантските гущери. Те се движеха напред-назад, изкореняваха дърветата и ги хрускаха, сякаш бяха тревички. Горите изчезваха с всяка изминала минута. Цялата страна се оголи и всичките особености на релефа й се виждаха вече — всяка височинка й долчинка, които преди изобщо не се забелязваха, сега се открояваха ясно. Тревата изсъхна. Не след дълго Тириан осъзна, че гледа към пустиня от камъни и пръст. Трудно бе да повярваш, че въобще нещо е живяло тук някога. Самите чудовища остаряха, легнаха и умряха. Плътта им се сгърчи и се показаха костите им. Съвсем скоро от тях останаха само огромните скелети, разпръснати тук-там по мъртвите камънаци. Изглеждаха сякаш са измрели преди хиляди години. Задълго се възцари тишина.

Накрая нещо бяло — дълга, равна бяла линия, проблясваща на светлината на застаналите зад гърбовете им звезди, започна да се приближава към тях от източния край на света.

Тишината наруши шумът, прииждащ от всички посоки. Отначало бе само шепот, който постепенно прерасна в рев и после в грохот. Вече виждаха какво се задава и колко бързо се движи. Това бе разпенена стена от вода. Морето се надигаше. В този оголен свят всичко се виждаше съвсем ясно. Виждаше се как всички реки преливат, как езерата набъбват, как отделните езера се сливат в едно, а долините се пълнят и превръщат в нови езера, как хълмовете стават острови и как след миг и тези острови изчезват. Високите голи бърда отляво, както и по-високите планински масиви отдясно се сриваха с рев и грохот в прииждащата вода. А тя достигна до самия праг на вратата (но не премина през нея) и пяната се разплиска около предните лапи на Аслан. Всичко се бе превърнало в равна водна повърхност, простираща се от мястото, където стояха, до линията, в която небето се сливаше с водата.

И там започна да се развиделява. По хоризонта пропълзя измъчена и гибелна зора. Тя се разпростираше и ставаше все по-ярка, докато накрая светлината на звездите зад гърбовете им вече почти не се забелязваше. Най-сетне изгря и слънцето. Щом го зърнаха, Лорд Дигъри и Лейди Поли се спогледаха и си кимнаха. Много отдавна, в един друг свят, двамата бяха видели как изглежда умиращо слънце и веднага разбраха, че това слънце също умираше. Беше три пъти… двадесет пъти по-голямо, отколкото обикновено, и наситено тъмночервено. Лъчите му докоснаха огромния великан Време и той също се обагри в алено. Огряна от това слънце, цялата безбрежна водна пустош изглеждаше като кръв.

В този миг изгря и луната. Появи се съвсем не на място — до самото слънце. Тя също изглеждаше червена. Щом се доближи до слънцето, от повърхността му заизригваха огромни огнени езици, отправени към нея. Приличаха на мустаци или на пламтящи алени змии. Слънцето наподобяваше октопод, който се опитва да сграбчи луната с пипалата си и да я придърпа към себе си. И може би наистина започна да я придърпва. Във всеки случай тя тръгна към него — отначало бавно, а после все по-бързо, докато накрая огнените му пипала я докоснаха и двете небесни тела се сляха в огромна топка, приличаща на горящ въглен. Гигантски огнени отломки от нея започнаха да падат в морето и облаци пара се заиздигаха нагоре.