Клайв Луис: Последната битка

— Любимо дете — рече Божественият, — ако не бе подтикван от желание да откриеш мен, търсенето ти нямаше да е тъй продължително и всеотдайно. Защото всеки намира онова, което търси истински.

Той ме облъхна с дъха си и пропъди треперенето от крайниците ми, после ме накара да стана на крака. Каза само, че пак ще се срещнем и че трябва да навляза по-навътре и по-надалеч. Завъртя се във вихрушка от злато и внезапно изчезна.

И оттогава, о, Крале и Дами, аз се скитам, търсейки го, а щастието ми е така силно, че ми прималява. И чудото на чудесата е, че той ме нарече Любимо дете, мен, който съм изпаднал като куче…

— Моля? Какво каза? — попита едно от кучетата.

— Сър — отвърна Емет, — това е просто израз, който използваме в Калормен.

— Хм, не бих казал, че ми допада особено — каза кучето.

— Той не искаше да ни обиди — обади се едно по-възрастно куче. — Все пак и ние наричаме кученцата си „момчета“, когато не се държат прилично.

— Така е — отговори първото куче. — Или „госпожици“.

— Ш-ш-шт! — скастри го старото куче. — Не се говори така. Спомни си къде се намираш.

— Вижте! — извика Джил.

Някой се приближаваше доста свенливо към тях. Беше грациозно четирикрако същество, цялото сребристосиво. Цели десет секунди се взираха в него, преди пет-шест гласа да възкликнат едновременно:

— Я, та това е милият Пъзъл!

Никога не бяха го виждали на дневна светлина без лъвската кожа и разликата бе поразителна. Вече приличаше на себе си — красиво магаренце с толкова мека сива козина и такова мило, прямо изражение, че ако вие го бяхте видели, щяхте да направите същото, което направиха Джил и Луси. Втурнаха се към него и обвиха врата му с ръце, целуваха го по носа, галеха го по ушите.

Когато го попитаха къде е бил досега, Пъзъл им отвърна, че влязъл през вратата заедно с останалите същества, но ами… да си признае, гледал да страни от тях, доколкото може. И най-вече да стои далеч от Аслан. Защото, като видял истинския Лъв, той така се засрамил от онези глупости с преобличането в лъвската кожа, че не знаел как да погледне когото и да било в очите. Но като разбрал, че всичките му приятели тръгват на запад, и след като си похапнал малко трева („Аз през живота си не съм опитвал такава вкусна трева“, вметна Пъзъл), събрал смелост и ги последвал.

— Но какво ще правя, ако наистина ми се наложи да се изправя пред Аслан, въобще не знам — допълни той.

— Ще видиш, че всичко ще е наред, когато мигът настъпи — успокои го Кралица Луси.

Всички продължиха заедно, все на запад, защото сякаш Аслан бе имал предвид тази посока, когато бе извикал: „Все по-навътре и все по-нататък.“ Много други същества се движеха бавно в същата посока, но тази тревиста местност бе толкова обширна, че не се събираха в тълпа.

Като че ли бе рано и въздухът бе пропит с утринна свежест. Вървящите все спираха да се огледат наоколо и назад както заради невероятната красота, така и защото имаше нещо в нея, което не разбираха.

— Питър — каза Луси, — къде мислиш, че се намираме?

— Не знам — отвърна Върховния Крал. — Напомня ми на нещо, но не мога да го определя точно. Дали не сме идвали тук през някоя ваканция, когато сме били много малки?

— Това трябва да е била най-хубавата ваканция — възкликна Юстас. — Обзалагам се, че подобно място не съществува в нашия свят. Само погледнете тези цветове! В нашия свят не можеш да видиш такова синьо като на планините ей там.

— Не е ли това страната на Аслан? — попита Тириан.

— Не прилича на страната на Аслан, която се намира на върха на онази планина, отвъд Източния край на света — отговори Джил. — Аз съм ходила там.

— Ако питате мен — намеси се Едмънд, — много прилича на нарнийския свят. Погледнете тези планини пред нас и високите ледникови върхове зад тях. Без съмнение доста приличат на планините, които се виждаха от Нарния, онези на запад, отвъд водопада.

— Да, наистина — съгласи се Питър. — Само че тези са по-големи.

— Не мисля, че точно те приличат кой знае колко на нещо нарнийско — рече Луси. — Но погледнете нататък — тя посочи на юг, вляво от тях; всички спряха и се обърнаха. — Тези хълмове, обрасли с дървета — продължи Луси, — и онези синкавите зад тях не приличат ли на южната граница на Нарния?

— Да приличат ли?! — възкликна Едмънд след миг мълчание. — Ами че те са съвсем същите. Вижте, ето го раздвоения връх Пайър, ето го и прохода към Арченланд и всичко останало!

— И въпреки всичко сякаш не са същите — каза Луси. — Различни са. По-цветни и изглеждат по-далечни, отколкото си ги спомням, и са по… по… не знам…