Клайв Луис: Последната битка

— Не спирайте! Все по-навътре и все по-нататък! — извика Остроглед и литна нагоре.

— Лесно му е на него — каза Юстас, но Джуъл също извика:

— Не спирайте! Все по-навътре и все по-нататък! Съвсем лесно е!

Гласът му едва се чу от грохота на водопада, но в следващия миг всички го видяха как скача в езерото. И след него всички се втурнаха презглава и с плясък след плясък наскачаха във водата. Тя не бе никак студена, както всички (и най-вече Пъзъл) бяха очаквали, а приятно хладка и пенлива. Всички осъзнаха, че плуват право към водопада.

— Това е пълна лудост — каза Юстас на Едмънд.

— Знам и въпреки това… — отвърна Едмънд.

— Не е ли прекрасно? — попита Луси. — Забелязахте ли, че не изпитвате никакъв страх, дори и да искате? Опитайте.

— Невероятно! Наистина не става! — възкликна Юстас, след като опита.

До основата на водопада пръв стигна Джуъл, а Тириан доплува веднага след него. Последна беше Джил и най-добре от всички видя какво се случи. Тя забеляза нещо бяло да се движи нагоре по самия водопад. Това бе еднорогът. Не беше ясно дали плува, или се катери, но без съмнение се изкачваше все по-нависоко. Върхът на рога цепеше водата точно над главата му и тя се спускаше около раменете в два потока, обагрени във всички цветове на дъгата. Точно зад него бе крал Тириан. Той движеше ръцете и краката си, сякаш плуваше, а се издигаше право нагоре, все едно, че човек може да плува нагоре по стената на къща.

Най-смешни изглеждаха кучетата. По време на препускането не се бяха задъхали ни най-малко, но сега, като се катереха и извиваха нагоре, не спираха да кихат и да се задавят. Това се дължеше единствено на факта, че не преставаха да лаят и всеки път, щом излаеха, устите и носовете им се пълнеха с вода.

Но преди Джил да успее да види добре всичко, самата тя бе започнала да се издига по водопада. Подобно нещо би било съвсем невъзможно в нашия свят.

Дори човек да успееше да не се удави, той щеше да бъде размазан в неизброимите скални ръбове от невероятната мощ на водата. Но в този свят това бе възможно. Носиш се все по-нагоре, а от водата искрят всякакви разноцветни отблясъци — защото през нея се виждат камъни в различни цветове — и ти се струва, че се изкачваш по самата светлина. Все по-високо и по-високо, дотам, където усещането за височина би те ужасило, ако можеше да се уплашиш, но по-късно ще чувстваш само огромно вълнение. И най-накрая стигаш до прекрасната гладка извивка, където водата започва спускането си от върха, и се озоваваш сред равната река над водопада. Течението се носи с бясна скорост зад теб, но ти си толкова добър плувец, че се движиш с лекота срещу него. Скоро всички се озоваха на брега. Бяха мокри до кости, но щастливи.

Пред тях се простираше необятна долина, а заснежените планини, сега доста по-близко, се открояваха на фона на небето.

— Все по-навътре и все по-нататък! — извика Джуъл и в миг всички препуснаха отново.

Вече бяха извън Нарния, намираха се в Западната пустош, която нито Тириан, нито Питър, нито дори орелът бяха виждали. Но Лорд Дигъри и Лейди Поли ги знаеха.

— Помниш ли? Помниш ли? — питаха се те, при това съвсем спокойно, без изобщо да се задъхват, макар че всички тичаха по-бързо от летяща стрела.

— Нима, Лорд Дигъри? — попита Тириан. — Истина ли е онова, което се разказва в приказките, че вие двамата сте дошли тук в деня на създаването на света?

— Да — отговори му Дигъри. — А на мен ми се струва, че беше едва вчера.

— И сте яздили летящ кон? — попита Тириан. — И това ли е вярно?

— Разбира се — отвърна Дигъри.

А кучетата лаеха едно през друго:

— По-бързо, по-бързо!

И те препускаха все по-бързо и по-бързо, докато вече сякаш не тичаха, а летяха и дори орелът над главите им не ги изпреварваше. Минаха през още и още виещи се долини, изкачваха се по стръмните склонове на хълмове и се спускаха по-бързо от всякога от другата им страна. Следваха реката, понякога я прекосяваха, плъзгаха се по планинските езера като живи моторници, докато най-сетне на отсрещния бряг на едно езеро, синьо като тюркоаз, видяха гладък зелен хълм. Склоновете му бяха стръмни като стените на пирамида, а самият му връх бе опасан от зелена ограда. Над нея се издигаха клоните на дървета, чиито листа сякаш бяха сребърни, а плодовете — златни.

— Все по-навътре и все по-нататък! — избумтя гласът на еднорога и никой не спря.

Втурнаха се нагоре по хълма и откриха, че се издигат почти както се издига водата по скалите, когато вълна се разбие в носа на някой залив. И макар склонът да бе стръмен почти колкото покрива на къща, а тревата — гладка като на игрище за голф, никой не се подхлъзна. Забавиха ход чак когато стигнаха до самия връх, защото се изправиха пред огромна златна порта. За миг никой нямаше смелост да провери дали е заключена. Чувстваха се така, както и преди да откъснат плодовете: „Да посмеем ли? Правилно ли е това? Дали е предназначено за нас?“