Клайв Луис: Последната битка

— По-истински — промълви Лорд Дигъри.

Изведнъж орелът Остроглед разпери криле и се издигна на десетина-дванадесет метра във въздуха, описа широк кръг и пак кацна на земята.

— Крале и Кралици — извика той, — всички сме били слепи. Едва сега започваме да осъзнаваме къде се намираме. От въздуха видях всичко — Етинсмур, Бобров бент, Голямата река и Каир Паравел, който блести на брега на Източното море. Нарния не е мъртва. Това е Нарния!

— Но как така? — зачуди се Питър. — Аслан бе казал на нас, по-възрастните, че никога не ще се завърнем в Нарния, а ето ни пак тук.

— Да — рече Юстас. — Нали видяхме как цялата страна бе разрушена и слънцето угасна.

— А и всичко е така различно — допълни Луси.

— Орелът е прав — обади се Лорд Дигъри. — Чуй, Питър. Когато Аслан е казал, че никога не ще се върнеш в Нарния, той е имал предвид онази Нарния, за която ти си мислел. Но това не е била истинската Нарния, защото е имала начало и край. Тя е просто сянка или имитация на истинската Нарния, която винаги е съществувала и ще съществува. Точно както нашият собствен свят, Англия и всичко останало са просто сянка или имитация на нещо в истинския свят на Аслан. Няма защо да скърбиш за Нарния, Луси. Всичко значимо от старата Нарния, всичките мили същества бяха привлечени в истинската Нарния през вратата. И разбира се, че ще е различна, както се различават истинското нещо от сянката си и реалните усещания от сънищата.

Гласът му разтърси всичко като тръба, докато произнасяше тези думи, но той после добави под носа си:

— Всичко това го е казал Платон, всичко го има у Платон! Боже, на какво ли ги учат в тези училища!

По-възрастните се засмяха. Това звучеше съвсем като думите, които все повтаряше много отдавна в онзи друг свят, където брадата му бе сива, а не златна. Той знаеше защо се смеят и се присъедини към тях. Но съвсем скоро всички пак станаха сериозни, тъй като, както знаете, съществуват особен вид щастие и почуда, които те карат да бъдеш сериозен. Прекалено са ценни, за да бъдат пропилявани в шеги.

Да се обясни по какво този облян в слънце свят се различаваше от старата Нарния е не по-лесно, отколкото да се опише вкусът на плодовете тук. Може би ще получите някаква представа, ако си въобразите следното. Вероятно сте били в стая, чийто прозорец е гледал към прекрасен морски залив или към зелена долина, виеща се сред планините. А на стената срещу прозореца може би е имало огледало. И като обърнете гръб на прозореца, внезапно зървате отново този залив или долина в огледалото. И морето или долината, които виждате в огледалото, са в известен смисъл съвсем като истинските, но и някак различни — по-дълбоки, по-вълшебни, като земи от приказка. Такава приказка, която никога не сте чували, но много ви се иска да знаете. Разликата между старата и новата Нарния бе подобна. Новата беше една по-дълбока страна, в нея всяко камъче, цвете и стръкче трева изглеждаха, сякаш имаха по-голямо значение. Не мога да го опиша по-добре, но ако някога попаднете там, ще разберете какво искам да кажа.

Еднорогът бе този, който обобщи чувствата на всички. Тропна с дясното си предно копито по земята и изцвили, а после извика:

— Най-сетне съм си у дома! Това е моята истинска родина! Мястото ми е тук. Това е земята, която цял живот съм търсил, макар че досега не го осъзнавах. Причината, поради която обичахме старата Нарния, е, че тя понякога мъничко напомняше на тази страна. Иии-хии-хии! Хайде, елате по-навътре, елате по-надалече!

Той разтърси грива и се втурна в неудържим галоп.

Препускането на еднорога в нашата страна би го отнесло зад хоризонта за миг, но тук се случи нещо странно. Всички останали също се затичаха и откриха за свое удивление, че не изостават от Джуъл, и то не само кучетата и хората, но и дебеличкият Пъзъл, и късокракото джудже Погин. Вятърът брулеше лицата им, сякаш се возеха в кола без предно стъкло. Пейзажът летеше край тях като че ли го гледаха от прозорците на експресен влак. Все по-бързо и по-бързо тичаха те, но никой не се уморяваше, нито му ставаше горещо, нито оставаше без дъх.

Ако човек можеше да тича, без да се уморява, не мисля, че би му се правило нещо друго. Но можеше да изникнат важни причини да спре и именно такава бе причината, която накара Юстас да извика:

— Чуйте! Стойте! Вижте докъде стигнахме!

Той имаше право. Защото се бяха озовали пред езерото Котлето, а отвъд него се извисяваха високите недостъпни скали, по които вода (хиляди тонове!) се спускаше всяка секунда, понякога проблясваща като диаманти, друг път — мрачна и огледално зелена. Вече чуваха, тътена на големия водопад.