Клайв Луис: Последната битка

Но още докато стояха така, някъде в оградената градина изсвири тръба — прекрасен силен и сладък звук. Портата се отвори.

Тириан стоеше, затаил дъх, чудейки се кой ли ще излезе. Съществото, което излезе, бе последното, което бе очаквал — дребна, изтънчена Говореща мишка с блестящи очи и червено перо в коронката на главата си, с ръка на дръжката на дълга шпага. Тя се поклони по най-изящен начин и каза с пискливото си гласче:

— Добре дошли, в името на Лъва. Елате по-навътре.

Тириан видя как Крал Питър, Крал Едмънд и Кралица Луси се спуснаха напред, за да коленичат и да поздравят Мишката. Всички те извикаха в един глас:

— Рипичийп!

И Тириан ахна от почуда, защото осъзна, че стои срещу един от най-великите герои на Нарния — мишката Рипичийп, който бе участвал във Великата битка при Беруна, а после бе отплавал към Края на света с Крал Каспиан Мореплавателя. Но преди да му остане време да обмисли това, той почувства прегръдката на две силни ръце, усети как брадато лице го целува по страните и чу добре запомнен глас:

— Е, момко? По-едър си и по-висок от последния път, когато те прегърнах!

Това бе собственият му баща, добрият Крал Ерлиан. Но сега не изглеждаше така, както Тириан го видя за последен път, когато го донесоха вкъщи — блед и ранен в битката си с великана. Не изглеждаше и както Тириан го помнеше от по-късните му дни — посивял воин. Това бе баща му — млад и щастлив, какъвто едва си го спомняше от най-ранните си детски години, когато привечер си играеха в дворцовите градини на Каир Паравел. Спомни си дори аромата на млякото и хляба, с които бе вечерял по онова време.

Джуъл си каза: „Ще ги оставя да си поговорят малко и ще отида да поздравя добрия Крал Ерлиан. Не една свежа ябълка ми е давал, когато бях жребче.“ Но в следващия миг вече имаше други теми за размисъл, защото от градината излезе такъв великолепен и благороден кон, че дори еднорогът би се чувствал недостоен в негово присъствие. Това бе величествен крилат кон. Той се загледа за миг в Лорд Дигъри и Лейди Поли и изцвили:

— Е, братовчеди!

Те, двамата, в един глас извикаха:

— Фледж! Скъпи Фледж!

И се втурнаха да го целунат.

А Рипичийп отново ги подканяше да влязат. Всички заедно преминаха през златните порти и навлязоха в омайния аромат, който се носеше от градината. Озоваха се в прохладно смесващите се слънце и сянка под дърветата, а почвата под краката им пружинираше и бе изпъстрена с бели цветчета. Първото нещо, което ги порази, беше, че градината бе далеч по-просторна, отколкото изглеждаше отвън. Но не им остана време да мислят за това, тъй като от всички посоки прииждаха хора да приветстват новодошлите.

Сякаш всеки, за когото някога сте слушали (ако познавате историята на тези земи) беше тук. Тук бяха совата Глимфедър, блатното същество Пъдълглъм, както и освободеният от магията Крал Рилиан, майка му — Звездната дъщеря, и великият му баща — самият Крал Каспиан. До него бяха и Лорд Дриниан и Лорд Берн, джуджето Тръмпкин и добрият язовец Трюфелхънтър заедно с кентавъра Гленсторм и стотици други герои от великата Война на избавлението. От другата страна се зададоха Кор — Кралят на Арченланд, заедно с баща си Крал Лун, майка си Кралица Аравис, и брат си — храбрия принц Корин, Гръмовната Десница, също и конят Брий и кобилата Хуин. И тогава от още по-дълбокото минало се появиха двата добри бобъра и фавънът Тумнус и за Тириан това бе най-чудното от всички чудеса.

Започнаха поздрави, целувки, ръкостискания и припомняне на стари шеги (не можете да си представите колко добре звучи някоя стара шега, когато я събудите след петстотин-шестстотин годишна почивка). Цялата компания се движеше към средата на градината, където фениксът бе кацнал на едно дърво и ги гледаше.

В основата на това дърво имаше два трона и в тях седяха толкова величествени и красиви Крал и Кралица, че всички им се поклониха. И с право се поклониха, тъй като това бяха Крал Франк и Кралица Хелън, родоначалници на древните кралски родове на Нарния и Арченланд. Тириан се почувства така, както вие бихте се почувствали, ако се изправите пред Адам и Ева в цялото им великолепие.

Около половин час по-късно или може да е било половин век по-късно, защото времето в тази страна не бе като времето тук, Луси седеше със своя най-стар нарнийски приятел — фавъна Тумнус. Двамата гледаха от оградата на градината към разпрострялата се долу Нарния. Но отгоре се виждаше, че хълмът е далеч по-висок, отколкото изглеждаше преди; склонът с блесналите скали се спускаше километри надолу и дърветата в този по-долен свят изглеждаха не по-големи от зелени зрънца сол. След малко Луси се обърна с гръб към стената и се загледа в градината.