Клайв Луис: Последната битка

И тогава Аслан рече:

— А сега сложи край!

Великанът хвърли рога си в морето. Протегна ръка в небето (изглеждаше много черна и дълга хиляди километри), докато стигна слънцето. Хвана го и го стисна в дланта си, както се изстисква портокал. Мигновено всичко потъна в пълен мрак. Всички освен Аслан отскочиха назад от леденостудения въздух, облъхнал ги през Вратата. Рамката й вече бе покрита с ледени висулки.

— Питър, Върховни Кралю на Нарния — каза Аслан, — затвори вратата!

Треперейки от студ, Питър се наведе навън в черния мрак и дръпна вратата. След това доста несръчно (защото само за миг ръцете му бяха изтръпнали и посинели от студа) извади златен ключ и я заключи.

На много странни неща се бяха нагледали през тази врата. Но по-странно от всичко им се стори да се озоват в топъл слънчев ден, със синьо небе над главите си и цветя под краката си. Очите на Аслан бяха изпълнени със смях.

Той светкавично се обърна, сниши се, изплющя с опашка и се втурна като златна стрела.

— Елате по-навътре! Елате по-надалеч! — викна той през рамо. Но кой можеше да тича с подобна скорост? Всички тръгнаха на запад след него.

— Е — започна Питър, — нощ се спусна над Нарния. Ей, Луси! Не плачи! Та нали Аслан е пред нас и всички сме заедно тук!

— Не се опитвай да ме спреш, Питър — отвърна Луси. — Аслан не би го направил. Убедена съм, че не е лошо, дето скърбя за Нарния. Замислете се за всичко, което загина и замръзна зад тази врата.

— Да, а аз толкова се надявах — рече Джил, — че този свят няма да свърши. Знаех, че нашият свят ще има край. Но си мислех, че Нарния ще бъде вечна.

— Аз видях как този свят се ражда — каза Лорд Дигъри. — Не съм мислил, че ще видя как умира.

— Господа — намеси се Тириан, — дамите са прави, като скърбят. Вижте, и моите очи са влажни. Бях свидетел на смъртта на майка си. Не познавам друг свят освен Нарния. Да не скърбим би било не добродетел, а дълбоко неуважение.

Те се отдалечиха от вратата и джуджетата, които продължаваха да седят скупчени във въображаемия си обор. Докато вървяха, разговаряха за стари войни, отминали мирни времена, за древни Крале и за славните дни на Нарния.

Кучетата вървяха редом с тях. И те се включваха в разговорите от време на време, но не често, защото бяха прекалено заети да препускат напред-назад, да се втурват да душат миризми в тревата, докато се разкихваха. Внезапно надушиха следа, която изглежда силно ги въодушеви. Всички заспориха каква бе тя:

— Да, това е.

— Не, не е.

— … ама нали и аз това казах…

— … всеки може да разпознае подобна миризма…

— Я си мръдни страхотния нос от там и дай и на останалите да подушат.

— Какво има, приятели? — попита Питър.

— Калорменец, Кралю — отвърнаха няколко кучета в един глас.

— Водете ни при него, тогава — подкани ги Питър. — Независимо дали ще ни посрещне миролюбиво или враждебно, той ще е добре дошъл при нас.

Кучетата се стрелнаха напред и се върнаха след миг, като препускаха, сякаш да спасят живота си. Лаеха едно през друго, че наистина е калорменец. (Говорещите кучета точно като обикновените винаги бяха твърдо убедени, че това, което вършат в момента, е възможно най-важното.)

Останалите ги последваха и откриха млад калорменец, седнал под кестеново дърво край бистро поточе. Беше Емет, който веднага се изправи и се поклони тържествено.

— Сър — обърна се той към Питър, — не знам дали сте приятел или враг, но за мен би било чест да бъде и едното, и другото. Както е казал поетът, най-хубавият подарък е да имаш благороден приятел, но почти толкова хубав подарък е да имаш благороден враг.

— Сър — отвърна Питър, — доколкото ми е известно, няма причина за вражда между вас и нас.

— Но кажете ни, моля ви, кой сте и какво ви се е случило — намеси се Джил.

— Ако ще ни разказват история, нека всички да пийнем вода и да поседнем — разлаяха се кучетата. — Доста сме изморени.

— И нищо чудно, като не спирате да вършеете наляво-надясно — отвърна Юстас.

И така, хората насядаха по тревата. А кучетата, след като шумно лочиха от потока, седнаха, изпънали гърбове, задъхани и с изплезени езици. Наведоха глави леко на една страна и заслушаха внимателно. Само Джуъл остана прав да лъска рога в хълбока си.

— Знайте, о, войнстващи Крале — започна Емет, — и вие, дами, чиято прелест осветява вселената, че аз съм Емет, седмият син на Харфа Таркаан от града Техишбаан, на запад отвъд пустинята. Наскоро пристигнах в Нарния заедно с още двайсет и девет воини, предвождани от Ришда Таркаан. Когато чух за първи път, че ще нападнем Нарния, сърцето ми ликуваше, тъй като бях слушал много за вашата страна и силно желаех да се срещнем в битка. Но когато разбрах, че трябва да се вмъкнем, предрешени като търговци (срамно облекло за един воин и син на Таркаан), както и да действаме с лъжи и измами, радостта ме напусна. Светът стана черен за очите ми, щом разбрах, че трябва да слугуваме на една маймуна, която твърди, че Таш и Аслан са едно. Защото от малък винаги съм служил на Таш и най-съкровеното ми желание бе да го опозная по-добре, дори ако е възможно да зърна лицето му. А името на Аслан винаги ми е било омразно.