Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

— Е, хайде — каза Уестън, минавайки покрай него.

Рансъм се завъртя и с изумление зърна съвсем наблизо нещо съвсем познато — постройка с очевидно земни очертания, макар и изградена от непознати материали.

— Значи са като хората — ахна той. — Нима строят къщи?

— Не те, а ние — каза Девайн. — Ха сега познай от втория опит.

И като извади от джоба си ключ, той се зае да сваля от вратата на хижата съвсем обикновен катинар. С неопределеното смесено чувство на разочарование и облекчение Рансъм разбра, че похитителите му просто се завръщат в предишния си лагер. Поведението им беше напълно предсказуемо. Те влязоха вътре, смъкнаха от прозорците грубо скованите дъсчени капаци, подушиха застоялия въздух, зачудиха се как може да са оставили такава мръсотия и накрая излязоха.

— Да се погрижим за запасите — каза Уестън.

Скоро Рансъм откри, че възможностите му за наблюдения ще бъдат съвсем ограничени, а шансовете за бягство — нулеви. През следващите час-два той се намираше в непрестанен контакт със своите похитители, зает с монотонния, тежък труд да прехвърля от кораба в хижата провизии, дрехи, оръжия и множество загадъчни пакети. Но все пак научи нещо. Най-напред разбра, че Малакандра е красива; дори си помисли колко е странно, че тази възможност не се бе мярнала нито веднъж в безбройните му предположения за планетата. Същият странен обрат на въображението, който го караше да заселва вселената с чудовища, не му бе позволил да очаква друго, освен камениста пустош или кошмарна плетеница от машини. Сега сам се чудеше откъде са му хрумвали подобни приумици. Откри също, че синкавата вода ги обгражда най-малкото от три страни; в четвъртата посока зрителното му поле опираше в грамадното стоманено кълбо, с което бяха пристигнали. Значи хижата беше построена в края на остров или полуостров. Освен това малко по малко стигна до извода, че водата не просто изглежда синкава при определено осветление, както става на Земята, а е „наистина“ синя. Нещо в нейното поведение под лекия ветрец го озадачаваше — имаше нещо странно или неестествено в самите вълни. Първо — изглеждаха прекалено високи за толкова слаб вятър, но това не бе всичко. Напомняха му водните фонтани, които бе виждал да излитат нагоре под ударите на снаряди във филми за морски сражения. Сетне изведнъж разбра: те имаха погрешна форма, неправилни очертания, бяха прекалено високи за дължината си, имаха прекалено тясна основа и прекалено остър наклон. Спомни си за стихотворението на един съвременен поет, в което морето извисяваше „зъбери и мощни кули“.

— Дръж! — подвикна Девайн.

Рансъм хвана денка и го метна към Уестън, който стоеше пред вратата на хижата.

От едната страна водата се простираше надалече — според него поне на половин километър, макар че все още му бе трудно да схване перспективата в този непознат свят. От другата страна беше много по-тясна, може би само четири-пет метра и като че течеше през плитчини — подскачаща, завихрена вода, издаваща по-мек и някак по-съскащ звук, отколкото на Земята; а там, където докосваше отсамния бряг (розовата растителност стигаше до самата вода), се надигаха пръски и мехури, подсказващи за отделяне на газ. Доколкото успяваше да хвърли крадешком някой и друг поглед наоколо по време на работата, Рансъм напрягаше очи, за да разбере какво има на отсрещния бряг. Там се издигаше някакъв пурпурен и толкова грамаден масив, че в отначало го сметна за хълм, обрасъл с пирен; отвъд по-широкото водно пространство също се извисяваше нещо подобно. Но в тази посока можеше да вижда и оттатък възвишението. Зад него стърчаха странни бледозеленикави очертания — прекалено нащърбени и безформени за сгради, но пък твърде тесни и стръмни за хълмове. Още по-назад и малко над всичко това се извисяваше розовата грамада, подобна на облак. Може наистина да беше облак, но изглеждаше прекалено плътна и като че изобщо не бе помръднала откакто я зърна за пръв път през люка. Приличаше на огромен червен карфиол — или колосален куп червени сапунени мехури — с невероятно изящен оттенък и форма.

Озадачен от тази гледка, Рансъм насочи вниманието си към по-близкия бряг отвъд плитчините. Пурпурният масив отначало му заприлича на църковен орган, после на изправени топове плат, след това на гора от гигантски преобърнати чадъри. Всичко това се полюшваше лекичко. Изведнъж погледът му се проясни. Тия скупчени пурпурни неща бяха растителност, или по-точно зеленчуци — поне двойно по-високи от английските брястове, но очевидно крехки и гъвкави. Стъблата — човек не би могъл да ги нарече дънери — се издигаха гладки, заоблени и удивително тънки до височина десет-дванайсет метра; по-нагоре тия огромни растения разперваха не клони, а листа с размерите на рибарска лодка, но почти напълно прозрачни. Пейзажът смътно напомняше подводна гора — тия грамадни и крехки растения сякаш се нуждаеха от опората на водата и Рансъм се питаше как издържат собствената си тежест във въздушна среда. По-надолу, между стъблата, царуваше яркочервен полумрак, изпъстрен с по-бледи слънчеви лъчи, които разкриваха отчасти вътрешността на гората.