Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

— Време е за обяд — внезапно подвикна Девайн.

Рансъм се разкърши; въпреки хладния разреден въздух, по челото му се стичаше пот. Задъхваше се след тежкия труд. Уестън се появи на прага на хижата и промърмори, че би трябвало първо да свършат. Девайн обаче успя да се наложи. Отнякъде изникнаха бисквити и консерва говеждо и тримата се настаниха върху сандъците, които все още осейваха в изобилие пространството между космическия кораб и хижата. Малко уиски — отново по идея на Девайн и против волята на Уестън — бе сипано в тенекиени чаши и долято с вода; Рансъм забеляза, че водата идва от собствените им запаси, а не от синьото езеро.

Както често се случва, прекратяването на физическата дейност насочи мисълта на Рансъм към непрестанната възбуда, която го изпълваше още от мига на кацането. Струваше му се, че не е в състояние да хапне и залък. Ала имайки предвид евентуалната възможност за бягство, той се застави да яде повече от обикновено и скоро апетитът дойде с яденето. Поглъщаше лакомо всичко, което му попадаше под ръка, било то храна или питие и вкусът на тази първа трапеза остана завинаги свързан в паметта му с първата странна, неземна гледка (макар че повече никога не успя да си я припомни напълно) на един ярък, застинал, искрящ и неразбираем ландшафт — с немислимо изострени върхове, достигащи стотици метри височина, с обширни пространства от ослепително синя бълбукаща вода и отвъд нея грамада от розово-червеникави сапунени мехури. Малко се боеше, че спътниците му могат да забележат този прекомерен апетит и да заподозрат нещо; тяхното внимание обаче беше насочено другаде. Погледите им непрестанно шареха наоколо; говореха разсеяно, често сменяха местата си и се озъртаха през рамо. Рансъм тъкмо привършваше изобилния си обяд, когато забеляза как Девайн застина като ловджийско куче и мълчаливо положи ръка върху рамото на Уестън. Двамата кимнаха. Изправиха се. Рансъм гаврътна последната глътка уиски и също стана на крака. Намираше се между двамата похитители. Те бяха извадили револверите. Избутваха го към тесния пролив и сочеха отвъдния бряг.

Отначало той не успя да различи какво сочат. Вече бе забелязал, че между пурпурните растения има и други — по-стройни и по-бледи; всъщност почти не им бе обърнал внимание, защото погледът му неуморно шареше из тяхното подножие — дотолкова го тормозеха все още страховете от насекоми и влечуги, присъщи на съвременното въображение. Отразен от водата, погледът му отново се върна натам и съзря нови бели предмети: дълги, стройни, бели, неподвижни отражения в течащата вода — четири… пет… не, точно шест на брой. Той вдигна очи. Да, там наистина имаше шест бели предмета. Източени, крехки, два-три пъти по-високи от човешки ръст. Отначало му се стори, че са изображения на хора, създадени от първобитни творци; беше виждал нещо подобно в книгите по археология. Но от какво бяха изработени и как можеха да стоят прави? Изглеждаха безумно тънки и издължени в краката, прекомерно тежки и издути в гърдите — мършави, крехки карикатури на земните двуноги, сякаш излезли от панаирджийска зала с криви огледала. Явно не бяха направени от камък или метал, защото Рансъм забеляза, че се полюшват; и изведнъж с неимоверно потресение, от което лицето му пребледня, той осъзна, че те са живи, че се движат, че идват към него. За миг ужасеният му поглед срещна лицата им — тесни и неестествено издължени с големи, провиснали носове и провиснали челюсти в някакво странно полупризрачно, полуидиотско изражение на тържественост. В следващата секунда той отчаяно се завъртя, за да побегне, но Девайн го сграбчи.

— Пусни ме! — изкрещя Рансъм.

— Не ставай глупак — изсъска Девайн и пъхна под носа му дулото на револвера.

Докато се боричкаха, едно от съществата се провикна през пролива и мощният глас прокънтя високо над главите им като звук на алпийски рог.

— Искат да минем отсреща — каза Уестън.

Двамата блъскаха Рансъм към водата. Той заби пети в брега, изви гръб и се запъна като магаре. Похитителите му вече бяха нагазили и го дърпаха напред, докато той все още стоеше на сухо. Едва сега разбра, че крещи. Изведнъж откъм съществата отсреща долетя нов, по-мощен и не толкова членоразделен звук. Уестън също изкрещя, отпусна ръката на Рансъм и изведнъж стреля с револвера не към брега, а срещу течението. В следващата секунда Рансъм видя причината за това.

Право насреща им се носеше пенеста ивица като следа от торпедо и сред нея лъщяха мокрите очертания на някакъв грамаден звяр. Девайн изруга пискливо, подхлъзна се и потъна във водата. Рансъм зърна широко разтворена паст, чу как револверът на Уестън изтрещя оглушително, после още веднъж и още веднъж, откъм отсрещния бряг долетяха също тъй оглушителните крясъци на чудовищата, които явно се канеха да нагазят във водата. Не се нуждаеше от време, за да вземе решение. Още щом усети, че е свободен, той автоматично се хвърли зад своите похитители, после хукна към кораба, заобиколи го и с всички сили побягна към отвъдната неизвестност. Докато заобикаляше металното кълбо, пред погледа му избухна див хаос от синьо, пурпурно и червено. Рансъм не си позволи да забави крачка нито за миг, за да разбере какво е това. Изведнъж нагази във вода и изкрещя не от болка, а от изненада, защото водата се оказа топла. След по-малко от минута той отново изскочи на суша. Тичаше нагоре по стръмен склон. И внезапно нахълта в пурпурната сянка между стъблата на нова гора от странните растения.