Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

Час подир час се влачеха в техния безконечен ден, сменяха се периоди на сън и бодърстване, докато най-сетне Рансъм усети една постепенна промяна. Температурата бавно спадаше. Отново започнаха да се обличат. По-късно добавиха вълнено бельо. Още по-късно в центъра на кораба бе включен електрически нагревател. Освен това ставаше ясно — макар че явлението бе извънредно трудно за долавяне — че светлината вече не е чак толкова могъща, колкото в началото на пътуването. Чрез своята способност за сравнение разумът установяваше този факт, но бе трудно човек да го усети като намаляване на светлината и почти невъзможно да го нарече „помръкване“, защото макар сиянието да губеше сила, неземната му същност си оставаше точно такава, както и в първия миг, когато го бе съзрял. Нямаше нищо общо със земния гаснещ залез, сподирян от влажен полъх и призрачни багри из въздуха. Рансъм усещаше, че дори силата на сиянието да намалее наполовина, останалата част няма да се различава от цялото — просто щеше да е по-слаба, но непроменена. Ново разполовяване — и остатъкът пак щеше да бъде същият. Докато изобщо съществуваше, тази светлина щеше да остане вярна на същността си — чак до онова невъобразимо разстояние, където изчезне и сетната частица от нея. Рансъм се опита да обясни това на Девайн.

— Досущ като сапуна — ухили се Девайн. — Както и да го търкаш, все си остава сапун чак до последното мехурче.

Не след дълго равномерният ритъм на живота в космическия кораб взе да се нарушава. Уестън обясни, че скоро ще започнат да усещат гравитационното поле на Малакандра.

— Това означава — добави той, — че „долу“ вече няма да е към центъра на кораба. „Долу“ ще бъде посоката към Малакандра, която от наша гледна точка ще се намира под контролната кабина. В резултат от това подът на повечето каюти ще се превърне в стена или таван, а някоя от стените ще се окаже под. Няма да е много приятно.

Колкото до Рансъм, предстоящата промяна означаваше дълги часове тежък труд рамо до рамо ту с Девайн, ту с Уестън, в зависимост от това кой се намираше на смяна в контролната кабина. Водни резервоари, кислородни бутилки, оръжия, боеприпаси и провизии трябваше да се прехвърлят към стените, които щяха да се превърнат в под; при това всичко трябваше да се постави така, че да бъде изправено, когато влязат в сила новите посоки за „горе“ и „долу“. Още преди да привършат с работата, започнаха да ги спохождат странни, тревожни усещания. Отначало Рансъм смяташе, че крайниците му натежават просто от изнурителния труд; ала почивките не помагаха и Уестън му обясни, че след като са попаднали в гравитационното поле на планетата, телата им натежават непрестанно, удвоявайки теглото си на всеки двайсет и четири часа. Фактически преживяваха онова, което изпитват бременните жени, но засилено многократно, почти до непоносимост.

В същото време усещането им за посока — и без това доста объркано през целия полет — се разстрои напълно. Досега от всяка каюта съседната изглеждаше наклонена, но се оказваше равна; сега зрителната представа си оставаше същата, но подът наистина започваше да се накланя, макар и едва доловимо. Пристъпвайки през прага, човек неволно ускоряваше крачка. Захвърлена върху пода на салона възглавница се оказваше няколко часа по-късно изместена с два-три сантиметра към стената. Всички страдаха от повръщане, главоболие и сърцебиене. Положението се влошаваше с всеки изминал час. Скоро вече нямаха сили да вървят и едва се тътреха от каюта към каюта. Бяха изпаднали в болезненото състояние изобщо да не усещат посоките. Някои части от кораба се бяха преобърнали, така че само муха би могла да върви по предишния под; ала за Рансъм нито една каюта не беше в нормално положение. Непрестанно ги измъчваха усещанията за падане от непоносима височина — нещо, с което изобщо не се бяха сблъсквали в досегашния полет. Разбира се, готвенето отдавна бе изоставено. Хапваха по някой залък, доколкото им стигаха силите, а пиенето се оказваше почти непосилна задача — човек никога не можеше да е сигурен дали устата му се намира под отвора на бутилката, или нейде отстрани. Уестън ставаше все по-мрачен и мълчалив. Девайн, неизменно с шише алкохол в ръката, сипеше неописуеми богохулства и мръсни ругатни, обвинявайки Уестън, задето ги е домъкнал дотук. Измъченият Рансъм облизваше пресъхналите си устни, разтриваше болезнените си крайници и се молеше всичко да свърши.

Най-сетне дойде момент, в който вече нямаше съмнение, че едната страна на сферата е отдолу. Завинтените легла и маси висяха съвършено безполезни по стените или таваните. Бившите врати се превръщаха в люкове на пода или тавана и отварянето им изискваше неимоверни усилия. Човешките тела сякаш се наливаха с олово. Когато тежкият труд по прехвърлянето на багажа завърши, Девайн измъкна от денковете нови облекла — облеклата за Малакандра — и клекна върху стената в дъното на салона (сега превърната в под), за да огледа термометъра. Рансъм забеляза, че тепърва ще трябва да носят дебело вълнено бельо, овчи кожухчета, кожени ръкавици и ушанки. Девайн не отговори на въпросите му. Беше зает изцяло с наблюдение на термометъра, крещейки към Уестън в контролната кабина: