Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

След миг Девайн затвори вратата на контролната кабина, прекоси салона и влезе в каютата си. Рансъм го чу как залости отвътре — съученикът му имаше този загадъчен навик. Малко по малко напрежението от подслушването започна да се разсейва. Откри, че досега не е смеел да диша и отново си пое дъх с пълни гърди. После предпазливо прекрачи в салона.

Макар да знаеше, че най-разумното ще е незабавно да се завърне в леглото, той неволно спря сред познатото великолепие на светлината и се взря в нея с ново, мъчително вълнение. Вече бяха на път да се спуснат от тия небеса, от тия щастливи сфери… към какво? Сорнове, човешки жертвоприношения, отвратителни безполови чудовища. Какво представляваха тия сорнове? Собствената му роля в цялото начинание вече беше сравнително ясна. Някой или нещо бе наредило да го доведат. Разбира се, не лично него. Загадъчният „някой“ искаше жертва — независимо каква — от Земята. Рансъм бе избран единствено по волята на Девайн; за пръв път осъзна — със закъсняла изненада, както става винаги в подобни случаи — че през всички тия години не само той е мразил Девайн, а и онзи му е отвръщал със същото чувство. Но какво представляваха сорновете? Нима когато ги видеше, наистина щеше да припка подир Уестън като кученце? Умът му, както умовете на мнозина от неговото поколение, разполагаше с богат запас от страшилища. Беше чел Хърбърт Уелс и други подобни автори. Из мисловната му вселена бродеха ужаси, с които трудно биха се мерили демоните от античната и средновековна митология. Насекомоподобни, пъплещи, ракообразни твари, потръпващи антени, пращене на ципести криле, слузести възли от сгърчени пипала — всякаква чудовищна комбинация на свръхчовешки разум и неутолима жестокост му се струваше напълно уместна сред един чужд свят. Сорновете щяха да бъдат… щяха да бъдат… не, просто не смееше да мисли как изглеждат сорновете. А скоро щеше да им бъде предаден. Кой знае защо, това му се струваше много по-страшно, отколкото да бъде заловен. Предаден, продаден, отдаден. Във въображението си виждаше безброй вероятни и невероятни чудовища — изпъкнали сферични очи, ухилени зъбати муцуни, рога, жила, криви челюсти на грамадни членестоноги. По обтегнатите му нерви свиреха своите ужасяващи симфонии всички вродени страхове от насекоми, от змии, от гъмжащи и мляскащи твари. Но реалността несъмнено щеше да се окаже далеч по-страшна — щеше да бъде другопланетна Чудовищност, нещо, което човек никога не си е въобразявал и просто не би могъл да си въобрази. В този момент Рансъм взе твърдо решение. Можеше да приеме смъртта, но не и сорновете. Щом пристигнеха на Малакандра, трябваше да избяга при първия удобен случай. Гладната смърт и дори потеря от настървени сорнове му се струваха за предпочитане пред перспективата да им бъде предаден. Ако бягството се окажеше невъзможно, щеше да прибегне към самоубийство. Рансъм беше религиозен. Надяваше се Бог да му прости този избор. Помисли си, че да постъпи другояче би било също тъй невъзможно, както да промени по своя воля телесната си форма. Без колебание той отново се промъкна в кухнята и избра най-острия нож с твърдото решение занапред никога да не се разделя с него.

Ужасът го бе изтощил до такава степен, че щом се добра до леглото си, мигновено потъна в тежък, непробуден сън.

Събуди се освежен и дори леко засрамен от снощния ужас. Не ще и дума, положението му беше твърде сериозно — всъщност шансовете да се завърне жив на Земята изглеждаха почти нулеви. Но човек може да се изправи пред лицето на смъртта и чрез силата на разума да овладее страха от нея. Истинската трудност се криеше в подсъзнателния, биологично вроден страх от чудовища — тъкмо с това трябваше да се захване и той успя донякъде да го преодолее, лежейки на припек след закуската. Имаше чувството, че когато човек се рее из небесата като него, не би трябвало да изпитва някаква си долнопробна боязън пред тварите от която и да било планета. Помисли си дори, че ножът може да се впие не само в неговата плът. Рансъм крайно рядко изпадаше във войнствено настроение. Както мнозина свои връстници той бе склонен не толкова да надценява, колкото да подценява собствената си храброст; между фантазиите от детството и реалните му преживявания по време на войната зееше същинска бездна и може би вследствие на това той съдеше прекалено категорично за липсата на какъвто и да било героизъм в душата си. Донякъде се боеше дали сегашната му твърда решителност няма да се окаже само мимолетна илюзия; но така или иначе, трябваше да стори каквото може.