— Скоро ще свикнеш — успокои го Уестън, който бе забелязал погледа му. — Корабът има сферична форма и след като напуснахме гравитационното поле на Земята, за нас „надолу“ означава посоката към центъра на собствения ни малък метален свят. Разбира се, ние предвиждахме това и изградихме кораба по съответния начин. В центъра има кухо кълбо — вътре държим запасите си — и неговата повърхност е подът, по който вървим. Кабините са разположени около него, а стените им поддържат голямото външно кълбо, което от наша гледна точка е таван. Тъй като центърът винаги се намира „отдолу“, мястото под краката ти неизменно изглежда равно, а стената, до която стоиш — отвесна. Но от друга страна кълбото, наричано „под“, е толкова малко, че винаги можеш да виждаш отвъд неговия ръб — отвъд онова, което бихме нарекли хоризонт, ако бяхме бълхи — и затова забелязваш пода и стените на съседната кабина под странен ъгъл. Разбира се, на Земята е съвсем същото, само че ние сме прекалено дребни, за да го усетим.
След това обяснение Уестън деловито и без особени деликатности се погрижи за своя гостенин, или по-скоро пленник. По негов съвет Рансъм смъкна всички дрехи и надяна вместо тях метален пояс с огромни тежести, за да намали доколкото бе възможно досадната безтегловност на тялото си. Сложи си тъмни очила и след малко двамата с Уестън седяха един срещу друг край малка масичка със сервирана закуска. Измъчван от глад и жажда, той лакомо се нахвърли върху скромното меню, съставено от консервирана шунка, бисквити, масло и кафе.
Но всички тези негови действия бяха съвършено автоматични. Събличането и храненето минаха почти неусетно покрай съзнанието му, тъй че единственото, което можа по-късно да си припомни за своята първа закуска в космоса, бе вездесъщото, жестоко присъствие на жега и светлина. Тия две природни сили господстваха в каютата до такава степен, че на Земята биха били просто непоносими, ала тук всяка от тях притежаваше нови свойства. Светлината бе далеч по-бледа, отколкото би изглеждал в познатия свят един блясък с подобна мощ; не беше чисто бяла, а притежаваше едва доловим златист оттенък и като лъч на прожектор хвърляше рязко очертани сенки. При пълното отсъствие на влага жегата стискаше и размачкваше кожата като длан на огромен масажист — вместо отпускане и сънливост, тя предизвикваше жива, напрегната бодрост. Главоболието изчезна безследно; през целия си земен живот Рансъм рядко се бе чувствал тъй свеж, храбър и великодушен. Малко по малко събра кураж да вдигне очи към тавана. Стоманени щори закриваха почти целия илюминатор, оставяйки свободна само съвсем малка част от стъклото, а и този отвор бе допълнително покрит с някакъв дебел, тъмен материал, ала въпреки всичко долитащата оттам светлина беше непоносимо ярка.
— Винаги съм смятал, че космосът е мрачен и студен — неволно промърмори той.
— Ами слънцето? — презрително подхвърли Уестън.
Рансъм продължи да се храни. След малко произнесе:
— Щом рано сутрин е толкова…
Сепна се и не довърши, защото забеляза подигравателната физиономия на Уестън. Изведнъж го обзе почти религиозно страхопочитание: тук не съществуваха понятия като утро, ден и нощ — нямаше нищо друго, освен едно безконечно пладне, изпълващо милиони кубически километри и безбройни векове, далеч преди появата на човечеството. Той отново се озърна към Уестън, но физикът рязко вдигна ръка.
— Недей да говориш. Вече обсъдихме каквото трябваше. Корабът не разполага със запаси от кислород за излишни усилия — включително и за празни приказки.
След малко той стана, без да покани Рансъм да го последва и излезе през една от многото врати, отвъд които пленникът все още не бе надничал.
За Рансъм времето, прекарано на кораба, би трябвало да е период на ужас и тревоги. Астрономически разстояния го деляха от целия човешки род, с изключение на двама души, към които по ред причини се полагаше да изпитва отвращение и ненавист. Летеше към неизвестна цел, а похитителите му упорито отказваха да разкрият причината за това. Девайн и Уестън редовно се сменяха на дежурства в една от каютите, до която Рансъм нямаше достъп — вероятно защото там се намираше управлението на двигателите. През свободното си време Уестън рядко обелваше дума. Девайн беше по-словоохотлив и често подхващаше шеговити разговори с пленника, докато най-сетне Уестън почваше да блъска по стената на контролната кабина и ги предупреждаваше да не хабят въздуха. Но отвъд определена граница Девайн ставаше ням като риба. Не пропускаше обаче случай да се присмее над претруфения научен идеализъм на Уестън. Колкото до себе си — твърдеше, че не дава пукната пара за бъдещето на човешкия род или срещата между два свята.
Читать дальше