Клайв Луис: Отвъд безмълвната планета

Самолет, някакъв летателен апарат… добре, но защо луната изглеждаше толкова едра? Много по-едра, отколкото бе предположил в началото. При никакви обстоятелства луната не би могла да има подобни размери; и той изведнъж осъзна, че е разбирал това още от самото начало, но ужасът не му е позволявал да си го признае. Същевременно през главата му прелетя мисъл, от която дъхът му спря: тази нощ в небето изобщо не можеше да има пълна луна. Отлично си спомняше, че бе напуснал Надърби в безлунна вечер. Дори ако случайно не бе забелязал тъничкия полумесец, луната не би могла да нарасне чак толкова само за няколко часа. Нещо повече — изобщо не би могла да се превърне в този чудовищен диск, далеч по-голям от футболната топка, с която я бе сравнил отначало. Та тя запълваше едва ли не половината небе. И къде бе изчезнал „лунния човек“ — познатите очертания на заоблено лице, в което се бяха взирали безброй човешки поколения? Не това изобщо не беше Луната; и при тази мисъл той усети как косата му настръхва.

В този момент звукът на отворена врата го накара да се обърне. Ослепително ярък овал проблесна зад него и веднага изгасна, когато вратата се затвори, след като през нея премина масивният силует на гол мъж, в когото Рансъм разпозна Уестън. От устата на пленника не излетя нито упрек, нито молба за обяснение; дори не му мина мисълта за нещо подобно под надвисналото чудовищно светило. Самото присъствие на още едно човешко същество, предлагащо ако не друго, то поне капчица близост и топлина, разкъса напрежението на нервите му, които досега се бяха борили с бездънното отчаяние. Когато отвори уста, Рансъм откри, че в гласа му звучат ридания.

— Уестън! Уестън! — изстена той. — Какво е това? Луната не може да е толкова голяма. Не е тя, нали?

— Не — отвърна Уестън. — Това е Земята.

Краката на Рансъм се подкосиха и той навярно рухна върху леглото, но осъзна това чак след няколко минути. Междувременно бе изгубил представа за каквото и да било, освен за собствения си страх. Не знаеше дори от какво точно се бои — страхът сам по себе си бе овладял цялото му съзнание и продължаваше да расте като безформен и безграничен облак. Не загуби съзнание, макар че охотно би предпочел да припадне. Всяка промяна — смърт, сън или благополучно пробуждане, след което всичко да се окаже обикновен кошмар — би била истинско щастие. Но промяна нямаше. Вместо това в съзнанието му се пробуди дълбоко вкорененият самоконтрол на доброто възпитание — онази добродетел, която е наполовина двуличие, или пък обратното, онова двуличие, което е наполовина добродетел — и той отговори на Уестън, без да се срамува от треперещия си глас:

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се.

— Тогава къде сме?

— На около сто и четирийсет хиляди километра от Земята.

— Искаш да кажеш, че сме… в космоса.

Рансъм едва успя да избъбри последната дума като изплашено дете, което говори за призраци или като отчаян пациент, признаващ най-сетне, че страда от рак.

Уестън кимна.

— Защо? — запита Рансъм. — Защо ви трябваше да ме отвличате. И как го направихте?

За момент Уестън сякаш бе склонен да отговори на въпроса, но сетне вероятно размисли, защото седна на леглото до Рансъм и заяви:

— Предполагам, че ще си спестим излишни разправии, ако изясня нещата още отсега, за да не ни тормозиш с непрестанни въпроси през предстоящия месец. Що се отнася до това как сме го направили — сигурно имаш предвид механизмите на космическия кораб — питането е просто излишно. Нищо няма да разбереш, ако не си един от неколцината истински физици на нашия век… а ако имаше дори най-малката вероятност да разбереш, естествено, нямаше да ти кажа и дума. Ако пък ти доставя удоволствие да повтаряш думи, които не проумяваш — всъщност тъкмо това правят невежите, когато молят за обяснение — то нека да речем, че използваме някои от най-слабо изследваните свойства на слънчевото излъчване. Колкото до въпроса защо сме тук — просто защото пътуваме към Малакандра…

— Искаш да кажеш звезда, наречена Малакандра?

— Дори и невежа като теб едва ли би предположил, че напускаме слънчевата система. Малакандра е много по-близо; ще я достигнем след около двайсет и осем дни.

— Няма планета с такова название — възрази Рансъм.

— Наричам я с истинското й име, а не с онова, което са измислили нашите астрономи.

— Това е нелепо — каза Рансъм. — Та как, за Бога, би могъл да узнаеш истинското й име?

— От тамошните жители.