Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

— По-бавно, по-бавно. По-бавно, проклет глупако. След една-две минути навлизаш във въздуха. — Той помълча за момент, после излая гневно: — Така! Остави сега на мен.

Уестън не отговаряше. Девайн нямаше навика да си хаби думите напразно и Рансъм стигна до извода, че в момента страхът и възбудата са го изкарали от релси.

Изведнъж сякаш някой изгаси светлините на вселената. Като че невидим демон изтри небосвода с мръсен парцал и великолепието, сред което бяха живели толкова дълго, помръкна до бледа, унила и жалка сивота. От сегашните си места нямаха възможност да дръпнат щорите или да изместят масивните метални капаци. Вълшебната им колесница, зареяна из небесните простори, внезапно се бе превърнала в мрачна стоманена кутия, осветена от един тесен процеп и падаща неотклонно надолу. Падаха от небето към някакъв непознат свят. Нито едно от преживените досега приключения не бе засегнало толкова дълбоко съзнанието на Рансъм. Сега се питаше как е могъл да смята планетите, та дори и Земята, за островчета на живот и реалност сред пустото мъртвило. Ала вече го изпълваше една нова увереност, която остана завинаги част от него и той разбра, че планетите — „земите“, както ги наричаше в мисълта си — са просто дупки или празнини сред животворните небеса — пренебрегнати, отхвърлени отпадъци от тежка материя и застоял въздух, създадени не чрез прибавяне, а напротив, чрез отнемане на най-важното от обкръжаващото ги сияйно пространство. И все пак, помисли той, нейде извън слънчевата система сиянието свършва. Това ли е истинската пустота, истинската смърт? Освен ако… той се помъчи да напипа полуоформената идея… освен ако видимата светлина се окаже на свой ред дупка или празнина, тоест жалка частица от нещо още по-велико. Нещо, което може да засенчи неизменните, ярки небеса също тъй категорично, както те засенчват мрачните, тежки земи…

Нещата не винаги се случват според нашите очаквания. Мигът на кацане върху един непознат свят завари Рансъм дълбоко потънал във философски размишления.

— Дремеш ли? — запита Девайн. — Планетите май почнаха да ти омръзват, а?

— Виждаш ли нещо? — прекъсна го Уестън.

— Не мога да помръдна капаците, дявол да ги вземе — отвърна Девайн. — По-добре да отидем до външния люк.

Рансъм се откъсна от размислите. Близо до него двамата съдружници вършеха нещо в полумрака. Усещаше студ и непоносима тежест, макар че тялото му беше много по-леко, отколкото на Земята. Въпреки това той изведнъж осъзна сегашното си положение с пределна яснота, в която имаше частица страх, но много повече любопитство. Тук можеше и да срещне смъртта си, ала с какъв размах! Отвън вече нахлуваше хладен въздух и светлина. Той нетърпеливо въртеше глава, за да зърне нещичко между напрегнатите рамене на другите двама. След малко последният болт бе развинтен. Той хвърли поглед навън през люка.

Естествено, най-напред видя почвата — бледорозов, почти белезникав кръг; в момента не успя да разбере дали това е съвсем ниска растителност или неравна, едрозърнеста скала или пръст. Почти веднага тъмният силует на Девайн затули отвора и Рансъм забеляза в ръката му револвер. „За мен, за сорновете, или и заради двете?“ — запита се той.

— Сега е твой ред — лаконично нареди Уестън.

Рансъм дълбоко въздъхна и опипа ножа под колана си. После провря глава и рамене през люка, докосвайки с длани почвата на Малакандра. Розовото покритие беше меко и еластично като каучук — очевидно растителност. Рансъм бързо погледна нагоре. Видя бледосиньо небе — съвсем като на Земята в ясно зимно утро — а малко по-надолу зърна струпана огромна бухлата маса с розов цвят, която му заприлича на облак и още…

— Излизай — обади се изотзад Уестън.

Рансъм пролази през люка и се изправи на крака. Въздухът беше студен, но не мразовит и леко дразнеше гърлото му. Огледа се наоколо и самата страст на желанието му да обхване отведнъж целия нов свят го доведе до неуспех. Не видя нищо друго, освен цветове — цветове, отказващи да се подредят в очертания. Нещо повече, засега не познаваше нищо, за да успее да го види — човек не е в състояние да различи предметите, ако не знае поне приблизително какво представляват. Първото му впечатление бе за един ясен, блед свят — акварелен свят, изрисуван с детски боички; след миг разпозна бледосиния плосък пояс като водна повърхност, или някаква друга подобна течност, достигаща почти до нозете му. Намираха се на брега на езеро или река.