Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

Цял месец бездействие, солиден обяд и загадъчният пейзаж на един нов свят не са неща, които помагат на тичането. Половин час по-късно Рансъм едва крачеше през гората, като притискаше с длан болезненото място под ребрата си и напрягаше слух, за да разбере дали не го преследват. Първоначалните револверни изстрели и викове (не от човешки гърла) бяха последвани от пукот на карабина и няколко откъслечни крясъка, след което настана пълна тишина. Докъдето му стигаше погледът не се виждаше нищо, освен стъблата на огромни растения с виолетов оттенък, а високо горе грамадните полупрозрачни листа процеждаха редки слънчеви лъчи към тържественото великолепие на здрача, сред който бродеше самотният беглец. Когато успяваше да посъбере сили, той отново започваше да тича; почвата беше все тъй мека и еластична, обрасла със същата ниска жилава растителност — първото, което ръцете му бяха докоснали на Малакандра. Веднъж или дваж дребни червеникави създания пресякоха пътя му, но освен тях в гората не се забелязваха признаци за живот; нямаше от какво да се бои, освен от факта, че бродеше без никакви запаси и съвършено сам из една гора от непознати растения на милиони километри извън познатия човешки свят.

Рансъм обаче мислеше за сорновете — защото без съмнение ония същества, на които искаха да го предадат похитителите, бяха сорнове. Те нямаха нищо общо с досегашните ужаси на въображението му и тъкмо това го бе изкарало от равновесие. Срещата с тях го тласкаше от фантазиите на Уелс към един по-ранен, едва ли не детински комплекс от страхове. Великани, людоеди, призраци, скелети — това бяха ключовите думи. Таласъми на кокили, каза си той, сюрреалистични страшилища с издължени лица. Същевременно първоначалната сковаваща паника започваше да го напуска. Вече дори не помисляше за самоубийство; напротив, бе твърдо решен да се бори докрай. Мислено се молеше, опипвайки ножа. Изпълваше го странно чувство на самоувереност и обич към самия себе си — по едно време усети, че се кани да изрече: „Дръж се за мен, приятел“.

Теренът стана по-труден и това прекъсна размислите му. От няколко часа насам плавно се изкачваше нагоре покрай някаква стръмнина отдясно — очевидно бе избрал средния път между катеренето и заобикалянето на висок хълм. Сега по пътя му почнаха да се появяват хребети, несъмнено свързани с възвишението отдясно. Сам не знаеше защо трябва да ги пресече, но по една или друга причина той продължи през тях; може би смътните спомени за земната география му подсказваха, че по-долу навярно има открити места между горите и водата, където за сорновете ще е по-лесно да го хванат. Продължавайки през хребети и дерета, той бе изненадан от невероятните стръмнини, които срещаше, но кой знае защо те се оказаха не чак толкова трудни за преодоляване. Забеляза също, че дори и най-дребните могилки имаха неземни очертания — прекалено тесни в основата и прекалено изострени на върха. Спомни си, че вълните на синьото езеро имаха същата необичайна форма. А като хвърли поглед нагоре към пурпурните листа, откри и там да се повтаря същата перпендикулярност, същият неудържим стремеж към небето. Те не провисваха по краищата; въпреки огромните им размери, въздухът бе достатъчен, за да ги поддържа, тъй че горският свод се издигаше нагоре като някаква ажурна плетеница от ветрила. Даже и сорновете — той потръпна при мисълта за тях — бяха безумно издължени.

Научните му познания бяха достатъчни, за да предположи, че се намира върху един по-лек от Земята свят, където са потребни много по-малко усилия и природата е свободна да следва стремежа си към висините в неземни пропорции. Тази мисъл отново го върна към въпроса къде е попаднал. Не си спомняше дали Венера е по-дребна от Земята и дали не би трябвало да е доста по-топла. Може би се намираше на Марс, или дори на Луната. Малко по-късно той отхвърли втората идея, защото в такъв случай след приземяването би трябвало да види Земята сред небосвода; сетне обаче си припомни, че Луната винаги е обърната само с едната си страна към Земята. Кой знае, може би сега бродеше по обратната страна на земния спътник; колкото и да бе странно, при тази мисъл мрачното чувство за самота го обзе с още по-голяма сила.

По много от деретата, които пресичаше, течаха сини, свистящи потоци, устремени към низините отляво. Също като езерото, те бяха топли и нагряваха въздуха над себе си, тъй че докато слизаше и се катереше по склоновете, той изпитваше непрестанна промяна на околната температура. Именно контрастът при излизане от едно такова дере привлече за пръв път вниманието му към нарастващия хлад сред гората; като хвърли поглед наоколо, той се увери, че и светлината отслабва. Не бе предвидил това. Нямаше представа каква може да е нощта на Малакандра. Докато се озърташе из гъстеещия здрач, между пурпурните стъбла полъхна студен вятър и всички растения се залюляха, разкривайки отново причудливия контраст на огромните размери с очевидната им гъвкавост и лекота. Върху Рансъм изведнъж се стовариха глад и умора, удържани досега с обединените сили на страха и смайването от околния свят. Треперейки, той се застави да продължи напред. Вятърът ставаше все по-силен. Гигантските листа се клатушкаха и танцуваха над главата му, разкривайки все по-бледи късчета небе; не след дълго той с тревога забеляза в тия пролуки да проблясват звезди. Гората вече не беше безмълвна. В търсене на врагове погледът му се стрелкаше насам-натам, ала откриваше само колко бързо пада мракът наоколо. Сега благославяше топлината на всеки нов поток.