Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

Изотзад не долитаха звуци от потеря. Рансъм легна на брега и се напи, проклинайки мислено този свят, където сякаш изобщо не можеше да се намери студена вода. После остана така да си почива, като се ослушваше напрегнато. Синята вода се разстилаше пред очите му. Нещо я раздвижи. Само на три-четири метра от лицето му заподскачаха кръгове и мехури. Изведнъж водата се разтвори и на бял свят изникна нещо заоблено, лъскаво и черно като старинно гюлле. Сетне Рансъм зърна очи и уста — пухтяща уста, обкръжена от грозд мехури. Съществото продължаваше да излиза над водата. Беше черно, блестящо. Най-сетне то зашляпа към брега през плитчините и вдигайки облаци пара се изправи на задни крака — на височина достигаше около два метра и изглеждаше прекалено стройно за ръста си, както всичко на Малакандра. Имаше гъста, черна и лъскава като мушама козина, съвсем къси крака с ципести плавници, широка боброва или по-скоро рибя опашка, мощни предни крайници с мембрана между пръстите и някакви израстъци малко под корема, които Рансъм сметна за полови органи. Донякъде наподобяваше пингвин, донякъде видра или тюлен; тялото му беше стройно и гъвкаво като на огромен хермелин. Сравнението с тюлен идваше главно от голямата обла глава и буйните мустаци; съществото обаче имаше много по-високо чело и по-малка уста от земните тюлени.

В един определен момент за всеки беглец страхът и предпазните мерки стават съвсем условни и вече не се възприемат като ужас или надежда. Рансъм лежеше съвършено неподвижно, притискайки с всичка сила тялото си в ниската еластична растителност, подчинен на чисто теоретичната идея, че по този начин може да остане незабелязан. Почти не усещаше вълнение. Мина му сухата, обективна мисъл, че това очевидно ще бъде краят на неговата история — хванат в капан между сорна откъм сушата и едрото черно животно откъм водата. Вярно, имаше смътното чувство, че устата и челюстите не са като на хищник; от друга страна обаче знаеше, че е твърде несведущ в зоологията, за да прави подобни догадки.

Сетне се случи нещо, което напълно промени душевното му състояние. Съществото, което все още вдигаше пара и се отърсваше на брега, явно без да го забелязва, отвори уста и започна да издава звуци. Само по себе си това не беше нещо особено; ала дългогодишният лингвистичен опит на Рансъм го убеди почти веднага, че звуците са членоразделни. Съществото говореше. То владееше изкуството на речта. Ако не си филолог, скъпи читателю, боя се, че ще трябва да приемеш на вяра уверенията ми за изумителните емоционални последици от това откритие върху съзнанието на Рансъм. Той вече бе видял един нов свят… но един нов, извънземен, нечовешки език — това беше съвсем друго нещо. Кой знае защо тази мисъл не му бе хрумнала във връзка със сорновете, ала сега тя го озари като върховно откровение. Любовта към познанието е своеобразна лудост. В онази част от секундата, която му трябваше, за да реши, че съществото наистина говори и през която все още не знаеше дали не го чака мигновена смърт, неговото въображение прескочи страховете, надеждите и цялата невероятност на положението му, за да се втурне към една ослепителна перспектива — съставянето на малакандрианска граматика. „Въведение в малакандрианския език“, „Лунният глагол“, „Кратък марсианско-английски речник“ — тези и още много други заглавия прелетяха през главата му. А какво ли не би могъл да узнае човек от речта на един извънземен народ? В ръцете му щеше да попадне самата форма на езика, основният принцип на всички възможни езици. Рансъм неволно се надигна на лакът и втренчи поглед в животното. То замлъкна. Грамадната обла глава се завъртя и лъскави кехлибарени очи се взряха в човека. Над гората и езерото не полъхваше дори и най-лек ветрец. Минута подир минута представителите на два безкрайно далечни разумни вида стояха и се гледаха право в лицата сред пълно безмълвие.

Рансъм се надигна на колене. Съществото отскочи назад, като го гледаше напрегнато и двамата отново застинаха. После то направи крачка напред, при което Рансъм на свой ред отскочи, но не твърде далече; любопитството го удържаше. Той събра смелост и пристъпи с протегната ръка; съществото го разбра погрешно. То отстъпи в плитчината и Рансъм видя как под гладката козина мускулите се напрягат в готовност за внезапно движение. Но отстъплението спря дотук; и съществото бе в плен на любопитството. Никой от двамата не смееше да допусне другия до себе си, но същевременно изпитваше страстен копнеж да се приближи сам и малко по малко отстъпваше пред желанието. Чувството бе едновременно нелепо, вълшебно и ужасяващо. В него имаше нещо повече от любопитство. То беше като ухажване — като срещата между първия мъж и първата жена на света; не, беше повече от това; в края на краищата контактът между двата пола е толкова естествен, необичайното — толкова ограничено, колебанието — тъй плитко и отблъскването тъй лесно за преодоляване в сравнение с трепета на първите взаимоотношения между две различни, но разумни същества.