Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

Именно това му подсказа как би могъл да се предпази от нарастващия студ. Безсмислено бе да продължава напред; всъщност нямаше представа дали бяга от опасността, или напротив — отива право към нея. Опасността беше навсякъде — и в движението, и в спирането на място. Може би брегът на някой поток щеше да се окаже достатъчно топъл, за да прекара там нощта. Рансъм се затътри напред да търси ново дере и измина толкова път, че взе да се пита дали не е напуснал подходящата местност. Вече възнамеряваше да поеме обратно, когато изведнъж се натъкна на стръмно надолнище; подхлъзна се, после отново стана на крака и се озова край нов поток. Тук короните на дърветата — не можеше да ги нарече другояче, освен „дървета“ — не се сливаха съвсем плътно, а и самата вода сякаш леко фосфоресцираше, тъй че ставаше малко по-светло. Склонът се спускаше стръмно отдясно наляво. Воден от неопределеното туристическо желание да намери „по-добро място“, той се изкатери няколко метра по-нагоре. Малката долина стана още по-стръмна и отпред се появи невисок водопад. Рансъм смътно забеляза, че течението по стръмнината сякаш е прекалено бавно, но беше твърде уморен, за да разсъждава върху това. Водата определено беше по-топла, отколкото в езерото — може би защото се намираше по-близо до своя подземен източник на топлина. Ала най-силно го вълнуваше въпросът дали може да пие от нея. Вече го мъчеше силна жажда; течността обаче изобщо не приличаше на вода и му се струваше отровна. Не, нямаше да пие, докато му оставаха сили да се удържа; беше изтощен и се надяваше да заспи въпреки жаждата. Той коленичи и изплакна ръцете си в топлия поток; после се сгуши в една трапчинка край водопада и се прозина.

Звукът на собствената му прозявка — познатият звук, чуван в детски стаи, училищни общежития и кой знае колко спални — разбуди мощното чувство на самосъжаление. Той сви колене и ги прегърна; изпитваше дълбока, почти синовна обич към собственото си тяло. Вдигна ръчния часовник към ухото си и установи, че е спрял. С тихичко, жално мърморене той си представи как в този миг безброй хора лягат да спят на далечната планета Земя — в клубове, презокеански кораби и хотели; съпружески двойки и малки дечица под грижовния взор на бавачките; разгорещени, вмирисани на тютюн мъже, скупчени рамо до рамо в укрепления и окопи. Не можеше да устои на изкушението да си говори сам.

— Ще те оправим, Рансъм… ти само се дръж за мен, мой човек.

Хрумна му, че в потока може да се спотайва някое от ония чудовища със зинала паст.

— Напълно си прав, Рансъм — измънка той. — Тук не е безопасно за нощувка. Само ще отпочинем, докато ти стане по-добре, после ще продължим. Обаче не сега. След малко.

Събуди го жаждата. Бе спал, без да усети студ, макар че дрехите му бяха влажни. Лежеше под слънчевите лъчи, а отстрани водопадът танцуваше и искреше във всички прозрачни оттенъци от цялата гама на синия цвят, хвърляйки причудливи отблясъци чак до високите горски листа. Изведнъж споменът за сегашното отчаяно положение се завърна в съзнанието му с цялата си непоносима тежест. Ако не бе изпаднал в паника, отдавна щеше да бъде мъртъв в лапите на сорновете. После с неописуемо облекчение си припомни, че из тия дебри броди човек — горкият несретник! — и помисли колко хубаво би било да го срещне. Щеше да излезе насреща му и да каже: „Здрасти, Рансъм“… ала тук изведнъж озадачението прекъсна мислите му. Не, нямаше никой друг, освен него — той беше Рансъм. Само че… наистина ли? Кого бе довел до топлия поток, кого бе сложил да спи, като му каза да не пие от странната вода? Очевидно някой новодошъл, който познаваше тукашните места по-зле от него. Но каквото и да му бе казал Рансъм, сега смяташе да пие. Той легна на брега и потопи лице в топлите струи. Течността се оказа добра за пиене. Имаше силен минерален привкус, но от това сякаш ставаше още по-приятна. Отпи още веднъж и усети мощен прилив на бодрост и сила. Всички тия истории за другия Рансъм бяха пълна безсмислица. Сега осъзнаваше, че го заплашва безумие и затова се отдаде на страстна молитва, а сетне енергично се зае с тоалета си. Не че безумието го вълнуваше кой знае колко. Може би отдавна бе загубил разсъдъка си и изобщо не се намираше на Малакандра, а лежеше на сигурно място в някоя английска лудница. Ех, ако беше така! Щеше да запита Рансъм… по дяволите, мозъкът му отново разиграваше старите номера! Той стана и енергично се отправи напред.

През този етап от пътешествието мисловните илюзии се повтаряха на всеки няколко минути. Постепенно той свикна да вцепенява мозъка си докато халюцинациите отминат. Не биваше да се тревожи за тях. Щом изчезнеха, можеше отново да се завърне към нормалното състояние. Далеч по-важен бе проблемът с прехраната. Той опита ножа си върху едно от „дърветата“. Както бе очаквал, стъблото се оказа жилаво, но податливо като зеленчук, а не твърдо като дърво. Отряза малко парченце, при което цялото гигантско растение потрепера чак до върха — имаше чувството че разтърсва с една ръка мачтата и целия такелаж на океански платноход. Когато го лапна, късчето се оказа почти безвкусно, но не и неприятно. Няколко минути Рансъм го размачква с удоволствие между зъбите си, ала това не му помогна особено. Растителната тъкан се оказа абсолютно непригодна за преглъщане и би могла да се използва единствено като дъвка. Точно това и направи, а сетне продължи с нови парчета, които донякъде облекчиха глада му.