Клайв Луис - Отвъд безмълвната планета

Изведнъж съществото се завъртя и тръгна по брега. Върху Рансъм се стовари чувството на безнадеждно разочарование.

— Върни се — изкрещя той на английски.

Съществото се обърна, разпери ръце и отново заговори на своя неразбираем език; сетне продължи да се отдалечава. Едва бе изминало двайсетина метра, когато Рансъм го видя да се навежда и да взима нещо. После то тръгна обратно. В ръката си (Рансъм вече възприемаше като ръце ципестите му предни лапи) носеше нещо като черупка — черупка на някаква мида, но по-дълбока и по-заоблена от земните. Съществото потопи черупката в езерото и я извади пълна с вода. После я приближи към корема си и като че сипа нещо във водата. Рансъм с отвращение помисли, че то уринира в черупката. След миг обаче осъзна, че издатините по корема на съществото не са нито полови, нито каквито и да било други органи; то носеше нещо като колан със закачени по него предмети, напомнящи кесии и сега използваше една от тях, за да изцеди в мидата няколко капки течност. След като стори това, то вдигна черупката към черните си устни и отпи — не отметна глава, както би сторил човек, а я приведе и засмука като кон. Когато свърши, то отново напълни мидата и пак добави няколко капки от съдината върху колана си — вероятно нещо като малък мех. Крепейки раковината с две ръце, съществото я протегна към Рансъм. Намерението му беше очевидно. Плахо, почти свенливо, човекът пристъпи напред и пое импровизираната чаша. С връхчетата на пръстите си докосна тънката плавателна ципа и по цялото му тяло пробяга неописуема тръпка на смес от влечение и отблъскване; после отпи. Нямаше престава какво е добавено към водата, но то явно имаше нещо общо с алкохола; нито една напитка досега не му бе доставяла подобно удоволствие.

— Благодаря — каза той на английски. — Много благодаря.

Съществото се потупа по гърдите и издаде няколко звука. Отначало Рансъм не разбра какво има предвид. После се досети, че то опитва да му каже името си — вероятно името на целия си вид.

— Хрос — изрече съществото и пак се потупа по гърдите, — хрос.

— Хрос — повтори Рансъм, като го посочи с пръст; после докосна гърдите си и добави: — Човек.

— Хшо… хшо… хшовек — криво-ляво повтори хросът. Наведе се и загреба шепа пръст от тясната оголена ивица между водата и ниската растителност. — Хандра.

Рансъм повтори думата и внезапно му хрумна нещо.

— Малакандра? — изрече той с въпросителен глас.

Хросът енергично завъртя очи и размаха ръце, явно опитвайки да обгърне с жеста си целия пейзаж. Рансъм разбра отлично. Хандра беше земята като вещество; Малакандра означаваше „земя“ или планета като цяло. Скоро щеше да открие какво е Малак. Междувременно той отбеляза, че звукът Х изчезва след К и по този начин направи първата си стъпка в малакандрианската фонетика. Хросът вече се мъчеше да му обясни значението на думата хандрамит. Рансъм без труд разпозна корена хандра (и си помисли: „Значи имат не само наставки, но и представки“), ала този път не разбра нищо от жестовете на хроса и остана в неведение какъв може да е този хандрамит. Реши да поеме инициативата, като посочи устата си и енергично раздвижи челюсти. Малакандрианската дума за храна или ям се оказа пълна със съгласни и абсолютно невъзпроизводима за човешкия език. Продължавайки пантомимата, Рансъм се опита да обясни, че интересът му в тази насока не е само филологически, но и чисто практичен. Хросът го разбра, макар че от своя страна срещна доста трудности, докато успя да обясни с жестове, че кани човека да го последва.

Не отидоха по-далече от мястото, където хросът намери черупката и тук Рансъм с малко нелепо учудване откри, че за брега е привързано нещо като лодка. Типично по човешки, след като видя изкуствения предмет, той се почувства по-уверен в разумността на хроса. И даже започна да цени това същество още повече, защото ако се пренебрегнеха типичните за Малакандра крехки и източени очертания, лодката беше съвсем като земните; едва по-късно си зададе въпроса: „Че как иначе би могла да изглежда една лодка?“. Хросът измъкна овален поднос от твърд, но леко гъвкав материал, натрупа отгоре ивици оранжево, гъбесто вещество и го подаде на Рансъм. Последният отряза с ножа солидно парче и започна да дъвче — отначало колебливо, сетне лакомо. На вкус храната напомняше фасул, но беше по-сладка; във всеки случай напълно подхождаше за един прегладнял човек. След като се позасити, Рансъм изведнъж осъзна с нова сила отчаяното си положение. Огромното тюленоподобно създание до него сега му се стори непоносимо зловещо. Вярно, то изглеждаше дружелюбно, но беше прекалено едро, прекалено черно и Рансъм не знаеше нищо за него. Какво отношение имаше към сорновете? И дали наистина беше чак толкова разумно?