Питър Строб - Джулия

Когато се върна, Марк вдигна пердетата и пропусна бледото, анемично слънце. Разположен доста под уличното ниво, малкият апартамент имаше нужда от електрическа светлина по всяко време. Тъмен дори през най-хубавите дни, в него се образуваха големи зони кафеникав мрак, когато времето беше облачно. Прозорецът, както и този на кухнята, която представляваше втората стая в жилището, гледаше към бетонна стена, която някога беше бяла. Главоболието му нямаше да закъснее. Беше го почувствал за първи път една сутрин преди по-малко от месец. Оттогава то не спря да го преследва: едно настойчиво биене в слепоочията и стягане като че ли от менгеме около челото му. Струваше му се, че когато сънува Джулия, става по-лошо. Усещанията, които никога не стигаха до истинска болка, все пак бяха засегнали способността му да се концентрира. Имаше чувството, че дори и да успее да седне на масата, за да започне работа, щеше да му бъде невъзможно да състави дори един смислен абзац. Случваше се да изгуби нишката на разговорите и изведнъж да разбере, както в сънищата си, че не знае какво има намерение да прави. Доста пъти вече насред улицата изведнъж установяваше, че не си спомня къде отива. Често мислеше за Джулия и Магнус. Сам изтръгнат от корените си, Марк беше започнал да гледа на Джулия, която в продължение на години бе възприемал, за мила и умерено хубава домакиня, като на свое женско подобие.

Това, че Магнус я притежаваше, му изглеждаше несправедливост, очевидна и жестока. Един толкова груб и арогантен мъж не заслужаваше да има чувствителна жена като Джулия. Що се отнася до парите на Джулия, с които Марк, ако ги имаше, би могъл да си послужи за хиляди достойни неща (книгата му беше най-належащото от тях), Магнус ги бе пропилял в алкохол и буржоазни вечери, без да се смята, че и Лили несъмнено се бе възползвала от тях. Понякога Марк почти мразеше Джулия, задето бе търпяла толкова дълго време тази груба пародия на брак. Освен това парите идваха от онзи стар мошеник Чарлс Уиндзър Фрийман, прадядо на Джулия — тип безскрупулен американски експлоататор. Той, Марк, щеше да си послужи с парите дори срещу тази социална класа, измивайки ги така от първоначалната им мръсотия.

Време беше да направи упражненията си. Легна на килима, чиято основа прозираше през зеленикавите снопове вълна, и като изпразни съвсем съзнанието си, вдигна вертикално едната си ръка, после другата. Обтегна мускулите си и изпъна с всички сили нагоре. После направи същото с краката си. Отпусна се, застана в поза „лотос“ и се опита да докосне пода с чело. След това изплези езика си до болка, после остана седнал, с изпразнено съзнание, в очакване. Затвори очи сред топлия мрак.

Опита се да разпръсне плътната тъмнина, като я оставяше да приеме форма около него. Нито едно движение, никаква мисъл. Беше празен съд, който очакваше да бъде напълнен.

В продължение на десет минути хаосът на апартамента му бе пометен, оставяйки го в един трептящ свят, намиращ се в постоянно кръгово движение. Той беше точка светлина танцуваща в мрака, процеп, през който духът можеше да проникне. Звезди и светове се въртяха около него. Единственият извор на светлина беше едно величествено и позлатено колело, едно колело от съзнание, към което той летеше, като описваше кръгове. То дишаше и пулсираше, трептящо от живот и познание.

От миниатюрно, тялото му стана огромно. Кръговете, които правеше, покриваха светове, галактики. Марк — тялото стана Марк — аз-а, вдишвайки вятъра на съзнанието.

Беше защитен от един пашкул от време, лек като прах. Всичко беше свято. С един дъх той можеше да отблъсне времето и да разчупи световете, оставяйки да съществува само Марк, само святата светлина. Дланите му се простираха върху континенти, леки като бръмчене на муха. Ръцете му се вдигнаха, преминавайки широки пространства. Песен без думи изпълни сияещото пространство, което го заобикаляше от всички страни. Безплътен мир, който беше от същата природа като напрежението го издигаше и изпълваше със светлина. Мускули, птици, полет. Беше изправен. Сега пътуваше към рой блестящи частици, които се струпваха, докато той пресичаше огромните разстояния, делящи го от тях. Беше жаден за обединение. Първо съзря позлатен град, после едно лице, в което разпозна Джулия, още преди да го е видял ясно. Той я създаде, използвайки съзнанието като първична материя. Пространството започна да пее, да трепти от енергия: то се разпадаше на пламъци и лампи, ставаше чиста светлина. Лицето, което видя, не беше на Джулия, а на едно хубаво дете. Светлината стана непоносимо силна.