Питър Строб - Джулия

Джулия докосна леко копринения ръкав на мисис Брейдън.

— Как изглеждаше Оливия? Можете ли да ми я опишете, мисис Брейдън?

Отговорът разруши надеждите й.

— Беше малко момиче като всички останали. Външният й вид е без значение. Приличаше на стотици други момиченца. Тя е мъртва от толкова дълго време, колкото и Джефри, не забравяйте това.

— Не го забравям, но имам причини да ви попитам. Трябва да знам как изглеждаше тя. Руса ли беше? Колко беше висока?

— Това са глупави подробности, мисис Лофтинг. Руса, да, трябва да беше руса. Но човек не можеше да разбере, че е злокобна просто като я гледаше.

— Точно с тази дума си послужи майка й. Мисис Брайдън се усмихна:

— Тази нещастна глупачка! Тази вулгарна слабоумница! Не, мисис Лофтинг, няма смисъл да си губите времето с развалините, останали от Ръдж. Трябва да намерите другите и да ги накарате да си признаят това, което са извършили.

— Да, трябва да ги намеря — съгласи се Джулия. — Знам няколко имена… Мини Лейбрук, Франческа Темпъл, Пол Уинтър…

— И Джони Ейкрофт, и Дейвид Суифт, точно така. И Райли-син. Вие ме учудвате, мисис Лофтинг. Те помогнаха на Оливия Ръдж да убие сина ми. Ако търсите доказателства, говорете с тях. Аз бих могла да ви помогна.

Джулия чакаше напрегната и се питаше какво ще последва.

— Някои от тях са мъртви — продължи мисис Брейдън. — Никой не успя в живота. Интересувах се от тази група. Придържах се към правилата в известен смисъл. Мога да ви кажа например, че Райли-син изчезна преди десет години във вашата родина, Америка — изчезна, без да остави следи. Джон Ейкрофт се самоуби, когато фалира. Мини Лейбрук умря при катастрофа — беше пияна. Франческа Темпъл постъпи много мъдро като отиде в манастира „Робите на Мария“ в Единбург, където е поела обет за мълчание. Пол Уинтър тръгна по стъпките на баща си и стана офицер, но беше разжалван; живее в един апартамент в Челси. Дейвид Суифт провали семейната търговия с вино, загуби жена си при злополука — тя умря вследствие на късо съединение. Живее на Ъйър Стрийт, Айлингтън, точно над една бирария. Идете да видите тези двама мъже, мисис Лофтинг. Ако ги накарате да говорят, ще имате доказателствата, които търсите.

Джулия беше зашеметена.

— Как научихте всичко това? — попита тя.

Мисис Брейдън повдигна рамене; платът на роклята и прошумоля.

— Хъф, моите очи и моите уши. Плащам й много добре. Тя има много таланти, Хъф. Ще ви помоля да ме оставите, мисис Лофтинг. Но преди това искам да ви дам един съвет. Не пренебрегвайте нищо. Бъдете внимателна.

— Наистина ще направите по-добре, ако бъдете предпазлива — каза й Марк същата вечер. — Пътят ви е най-малкото трънлив. Наистина ли смятате да отидете при онези двама души, за да ги разпитвате за едно старо, двадесет и четири годишно престъпление? Заради което един човек вече е бил екзекутиран? Хайде, изпийте още една чаша и забравете всичко това. Бог знае в какво ще се забъркате.

— Ще пия още една чаша, но само ако ме оставите да платя. Моля ви, Марк.

— Щом настоявате, приемам, но против волята си. — Марк се беше възползвал от ходенето си до тоалетната преди малко, за да преброи парите си. След последната поръчка му оставаха само шестдесет и три пенса. Дължеше двадесет лири на свой колега и, след като платеше този дълг, от следващата му заплата щеше да му остане точно, колкото за наема на жилището и да си купи храна и нещо за пиене. Разбира се, можеше да накара Самюел да почака още месец, дори до следващия семестър. Той алчно погледна Джулия, когато извади малка торбичка от чантата си и взе от нея банкнота от десет лири. Марк осъзна, не без удоволствие, че дълбоко в себе си вече смяташе парите на Джулия и за свои.

— Много мило от ваша страна, скъпа — каза той и взе банкнотата от пръстите й.

Когато се върна с напитките от бара, сложи на масата останалите банкноти и монети между тях двамата.

— Ако не знаете какво да правите с рестото…?

— Какво? — каза тя учудена. — Имате нужда от пари?

— Само колкото да изкарам един лош период. Имах труден месец.

Тя бутна банкнотите към него, като гледаше хубавото му лице.

— Разбира се, Марк. Вземете ги, моля ви. Трябват ли ви повече? Глупаво е, че имам толкова много, докато на вас ви липсват. Сериозно, искате ли повече?

— Можем да поговорим за това по-късно.

В меката светлина, която достигаше дъното на бирарията, Джулия му изглеждаше много по-добре. Лицето й все още беше бледо, поради недоспиване, но беше по-сигурна в себе си, по-енергична от някогашната Джулия, преди Магнус да я сграбчи в ноктите си.