Питър Строб - Джулия

Навън, много далече, от лявата му страна, се чу клаксона на едно такси. Марк започна да се спуска, въртейки се, докато тежестта се връщаше в обширните молекулни области на тялото му. Остави се да падне напред върху килима. Бедрата му се бяха схванали. Езикът му докосна прашни власинки. Седнала до него на канапето във всекидневната на Джулия, мисис Флъд му каза: „Блокирали сте“. Повторният ужасен шум, издаден от таксито, пробуди главоболието му и то се стовари върху черепа му като черна нощ.

— Толкова съм щастлива, че се съгласихте да ме приемете — каза Джулия на приветливата и не много млада жена, която току-що и отвори вратата на голямата, бяла къща на Ейбътсбъри Клоуз, 4. — Много е важно да поговорим, във всеки случай за мен. Толкова бях изненадана като открих името ви в указателя… Бях сигурна, че сте се преместили след тази трагедия. Спомняте ли си, че говорихме по телефона, мисис Брейдън? Аз съм Джулия Лофтинг. Казахте ми да дойда тази сутрин, преди обяд.

Жената отвори напълно вратата и пусна Джулия да влезне в учудващо тъмната вътрешност на къщата. Всичко, което можеше да види, изглеждаше тъмнокафяво. Една от стените беше покрита със стари, прашни снимки.

— Не сте говорили с мен — промърмори жената. — Мисис Брейдън е в стаята си. Тя ви чака. Отнася се за Джефри, нали? — Имаше същия немски акцент като жената, с която Джулия бе говорила по телефона предишната вечер, но гласът й беше по-остър, по-кристален. Без да знае защо, Джулия си помисли, че това е глас на хипнотизатор.

— Значи вие не сте… — Джулия вдигна очи към стълбата, която чезнеше в пълен мрак.

— Аз съм компаньонката на мисис Брейдън — каза жената с проникващ, успокояващ глас. — Казвам се мисис Хъф. Не познавах мисис Брейдън преди трагедията. В началото идваха толкова много хора — журналисти, полицаи, лоши хора, дошли да си пъхат носа в това, което не ги засяга. Аз я пазех от тях. Вече от доста време никой не е идвал. Тя иска да ви види.

Като се движеше с уверена лекота, напомняща походката на мис Пинър, което Джулия взе за белег на артистичност, мисис Хъф отвори една врата отляво. Откри се малък салон с мирис на застоял въздух, където върху пъстър килим стояха прави, издути от прекалено големия пълнеж кресла. Отстрани на всяко кресло имаше зелено растение с листа, покрити с власинки.

— Бихте ли ме почакали тук? Няма да се бавя много.

— Познавахте ли мистър Брейдън — попита Джулия, като се държеше несръчно за едно от плюшените кресла.

— Той загина през войната — каза мисис Хъф, преди да затвори вратата след себе си.

Джулия не искаше да сяда на тези кресла. Напомняха и на онези лепливи растения, които улавят насекоми, за да ги изядат. Направи няколко крачки в малката, мрачна стая, прекалено развълнувана, за да може да обърне внимание на мебелите, които сякаш висяха в прашния полумрак. Няколко крачки я отведоха до една дървена библиотека. Погледът й обходи заглавията. Любопитни заглавия, изписани по един и същи начин с позлатени букви върху дебели подвързии. После забеляза, че всички бяха на немски. Прокара дланта си по книгите и видя, че пръстите й бяха почернели. Избърса ги с една салфетка, докато обикаляше по тъмния килим. Сигурно беше турски. Дядо й имаше подобен. Почувства натиск в долната част на корема си. Къде ли беше тоалетната? Знаеше, че това се дължи на изнервянето, че ще мине скоро и започна да мисли за друго. Започна да върви по-бързо; ако положението се влоши, ще бъде принудена да седне с кръстосани крака на някое от тези ужасни кресла. Изведнъж се оказа с лице пред малка картина, закачена на стената и спря, изненадана, че й е позната. Не точно самата картина, но беше сигурна, че вече е виждала това разположение: една маса, изправена почти вертикално, лула, нож за вестникарска хартия. Брак, да, това бе картина от Брак. Погледна платното по-отблизо, сигурно бе репродукция. Но като разгледа подписа, тя различи ясно дебелината на слоя боя. Изненадата я накара да забрави нуждата да отиде до тоалетната.

Обърна се точно в момента, когато вратата се отваряше. Усмихната, мисис Хъф й правеше знак с ръка.

— Мисис Брейдън ще ви приеме. Последвайте ме, ако обичате.

— Тази картина… не мога да повярвам — възкликна Джулия.

— Елате, моля ви. Не разбирам нищо от живопис. Джулия побърза да последва настойчивия кристален глас. Все така усмихната, мисис Хъф посочи стълбата и тръгна пред нея. Когато мина през свода, потънал в тъмнина, Джулия я видя да отваря една врата, разделяща на две тъмен коридор. Минавайки, Джулия успя да забележи серия от картини, но в мрака не се виждаше какво представляват. Мина през вратата, която мисис Хъф държеше отворена пред нея.