Питър Строб - Джулия

— Ако искате, седнете, мисис Лофтинг — каза едра жена с прошарени коси, облечена изцяло в черен сатен, която бе станала при влизането на Джулия.

— Аз съм Грета Брейдън. С мен говорихте по телефона. Бихте ли седнали на креслото отляво. Мисля, че ще ви бъде удобно. Благодаря, Хъф.

Вратата безшумно се затвори.

Джулия се намери с лице срещу картина в позлатена рамка, към която бе прикачено малко кадифено перде. То беше отдръпнато и разкриваше гола жена, много красива. Кожата й сякаш попиваше цялата светлина в стаята. Колкото и невероятно да изглеждаше, това беше Рубенс. Останалата част от стаята имаше атмосфера на небрежна и по-овехтяла елегантност, каквато се излъчваше и от нейната обитателка. Релефните тапети, някога в червено и златно, бяха станали тъмно-кафяви. На пода бяха разпилени книги и вестници, повечето с пожълтели от времето листа. Върху черната кадифена кувертюра на масивното легло имаше поднос с останки от закуска. Прахта сякаш се бе вдълбала във всички бръчки на властното, квадратно лице на мисис Грета Брейдън. Сивата й коса бе корава и мазна. Като я разглеждаше, Джулия се питаше дали бе напълно здрава психически.

— Искате да говорите за сина ми. Защо, мисис Лофтинг?

— Онзи ден видях Хедър Ръдж. — Джулия забеляза как веднага тялото на нейната домакиня се вцепени под черната, блестяща обвивка на дрехите й. — Тя ругаеше и беше много разстроена, но все пак спомена, че трябва да ви види. — Без да вземе под внимание жеста на отрицание на мисис Брейдън, Джулия побърза да добави:

— Не правя услуга на Хедър Ръдж, по никакъв начин. Виждате ли, наскоро купих старата къща на Ръдж. Аз… аз се съвземах от дълга болест. И нещо в тази къща ме накара да я купя. Оттогава се опитвам да опозная миналото на семейство Ръдж — миналото на тази къща. Това се превърна в някакво обсебване — искам да знам всичко възможно за тях. Не мисля, че истината за смъртта на вашия син е била някога разбрана, мисис Брейдън. Много неща са останали загадка, но вие ще ме сметнете за луда, ако ви разкажа всичко. Трябва да знам всичко за Ръдж.

Мисис Брейдън я гледаше проницателно.

— А после сигурно ще напишете това, което сте научили?

— Е, добре… — каза Джулия, страхувайки се да не бъде изгонена, ако даде лош отговор. — Все още не знам, честно казано.

— Преди двадесет и четири години не бих си отворила устата — продължи мисис Брейдън. — Още повече, че вие споменахте Ръдж. Но оттогава мина много време и аз чаках някой, на когото да мога да кажа истината за смъртта на моя син. Много хора избегнаха наказанието. По времето на моята трагедия полицията не искаше да ме слуша. Те ми нямаха доверие, смятаха ме за глупачка. Не се съобразиха с мен, мисис Лофтинг. Смъртта на моя син остана без възмездие. Сега разбирате ли защо се съгласявам да ви говоря?

— Аз… аз мисля, че да.

— Моят свят е затворен от тези страни. Вече двадесет години не съм излизала от къщата. Остарях в тази стая. Хъф ми служи за очи и за уши. Не се грижа за нищо, освен за колекцията от картини на мъжа ми, за паметта му и за паметта на моя син. Дори Хъф не знае всичко за смъртта на сина ми. Това не ви ли се струва впечатляващо и страшно, мисис Лофтинг? Знаете ли какво означава убийство? Знаете ли какво представлява най-голямото от всички престъпления срещу душата, включително и срещу душите на живите? Това престъпление е вечно.

— Да… разбирам го — прошепна Джулия. — Но ми трябват доказателства. Дори нещо повече, трябва да знам.

— Доказателства! — Жената изплю думата, като че ли беше парче развалено месо. — Аз нямам нужда от доказателства! Онзи човек, когото полицията екзекутира, беше безобиден скитник. Простичък човек, самият той дете, всъщност. Обичаше да говори с децата. Въз основа на какви доказателства го уби полицията?

— Значи сте убедена, че той е бил невинен?

— Но това се разбира от само себе си! Чуйте ме добре. Нямаше тайни между Джефри и мен, мисис Лофтинг. Знам какво му причиняваха другите в парка. Те го измъчваха ежедневно. Превръщаха живота му в ад, защото той бе много чувствителен и страдаше от астма. А също, защото беше наполовина немец. Наричаха сина ми Бош, Краут, Хюн (Обидни имена, с които са наричали немците). Бяха много лоши деца.

— А вие познавате ли мисис Ръдж?

— Онази! Тя ми се подиграваше. Тя ме презираше. Молех я да ми помогне заради Джефри, но тя беше сляпа и глупава. Неспособна да види какво ставаше в собствената й къща. Не си даваше сметка, че защитава едно чудовище. Нямам ни най-малко съмнение относно това, което се случи на сина ми, мисис Лофтинг. Малката Ръдж го осакати, после го уби. А другите деца й помогнаха. Тогава? Мислите ли, че лъжа?