Питър Строб - Джулия

— Как се казват те? — попита Джулия тихо.

— Имена… Мини Лейбрук. Франческа Темиъл. Пол Уинтър, Джони Ейкфорт. Искате ли други? Дейвид Суифт. Фреди Райли. Пфу! Вървете да им говорите за вашите проблеми, мисис Лайно!

— Благодаря — каза Джулия.

— Точно това, което си мислех. Вашето място е тук, тъпа глупачка. А сега, изчезвайте!

— Остават ви осем минути — каза Робърт от ъгъла си.

— Не, по-добре е… — започна Джулия. Тя стана.

— Тъпа мръсница. Глупачка! Помия от тъпи лайна!

Заобикаляйки безформеното тяло на старата жена, Джулия се спусна към вратата и я отвори. Робърт вдигна изненадан очи, а след това вдигна и тлъстата си ръка. Джулия изтича до края на коридора и се обърна случайно надясно. Забеляза една голяма врата, над която беше запалена лампа, мина през нея и продължи по безкрайните коридори, тласкана напред от представата, че мисис Ръдж и Робърт я преследват с тежките си стъпки. Накрая стигна до една дълга зала, пълна с мъже и жени със сиви и меки лица. Когато тя влезе, всички се обърнаха към нея. Джулия се спря за миг, после пресече бавно залата. Мъжете бяха прегърбени, с празен поглед; отдръпваха се, за да й направят път, като влачеха крака, някои от тях се опитаха да я докоснат с несигурни жестове. Един мъж, приличащ на труп със стърчаща коса, се усмихваше меко. Джулия едва забеляза масата за пинг-понг и металните столове, наредени в две редици. Киселата миризма на пране, дезинфекциращи препарати и пот заливаше всичко, като че ли Хедър Ръдж беше скочила отгоре й. Тези лица — струва ти се, че ако ги разрежеш, отвътре ще изскочат стърготини. Една ръка с огромни пръсти се опита да я хване за китката. Джулия направи движение назад и мъжът от дясната й страна, приличащ на слон, изсвири между зъбите си. Една жена с неестествено руси коси и сплескано тяло, започна да я имитира. Един мъж, чието лице бе цялото изтеглено на една страна като с кукичка, се промъкна пред Джулия и я хвана за лакътя в момента, когато тя направи крачка встрани, за да го избегне. Имаше усещането, че се дави в тази гротескна, зловонна плът… Обхваната от сляно отвращение, тя отблъсна мъжа и изтича до края на залата. Когато стигна там, Робърт се появи от другата й страна.

Намери се в дълъг, зле осветен коридор. Тежки, неритмични стъпки се чуваха зад нея. Тя започна да бяга. В края на коридора няколко стъпала слизаха към друг коридор, по-мрачен и по-тесен, грубо постлан с плочки. Тича до средата на този коридор. После задъхана продължи като се държеше с ръце под ребрата, докато стигна до една висока, дървена врата, затворена с тежки ключалки. Дърпа и блъска вратата с всички сили, докато накрая тя подаде. Отвори се пред три стъпала от сив камък, водещи към поляна, в края на която започваше малка горичка. Имената, които Хедър Ръдж изплю в лицето й, човъркаха като със свредел мозъка й. Брейдън. Мини Лейбрук. Франческа Темпъл. Пол Уинтър. Джони Ейкфорт. Дейвид Суифт. Фреди Райли. Погледна тъмната гъста гора и слезе по стъпалата към мрака на дърветата, като си повтаряше имената.

Все още съвсем зашеметен, Магнус стоеше на детската площадка близо до купчините пясък, заобиколен от деца. Очите му бяха вдигнати към прозореца на Джулия. Това, което току-що бе зърнал само за миг, бе невъзможно, невероятно. Той напипа бутилката в джоба си. Едно момиченце мина покрай него като докосна крака му и Магнус се отдръпна, чувайки как пясъкът скърца под обувките му. Пулсът му сякаш бе спрял. Малко по малко звуците започнаха да проникват в празнотата, която го бе покрила като стъклен похлупак. Чу острите гласове на децата, далечния рев на самолет. Едно дете се подпря на левия му крак. Беше минал през парка на тръгване от Плейн Три Хаус, много раздразнен от Лили, която бе странно резервирана към него, като че ли криеше някаква тайна. Имаше онова изражение „ти-си-едно-много-лошо-момче“, което придобиваше понякога, след като научи за нещо неприятно, извършено от него, но се отказва да засегне открито темата за предполагаемото злодеяние. Вместо това тя говори за „личната сфера“ на Джулия, за необходимостта от един „ясен и честен разговор“ между тях и за „нуждите на всички засегнати личности“. И всичко с блеснал и агресивен поглед. Магнус си помисли, че причината за това поведение несъмнено отново се дължеше на неумереното му влечение към пиенето.

После тя отново яхна любимия си боен кон: защото той не беше станал „кралски съветник“?

— За Бога, Лили — отговори той. — Обясних ти го сто пъти. Ако исках да бъда кралски съветник, щях веднага да стана. Но единственият резултат от това щеше да бъде да увелича наградите си и да намаля четири пъти броя на моите клиенти. Ти нямаш никаква представа какво означава това. За мъж в моето положение, това би било глупава грешка.