Питър Строб - Джулия

— Върви на майната си! — повтори и тръгна към стълбата.

Ако Марк беше горе, той… щеше да го удуши. Магнус постави крак на първото стъпало. Горе имаше нещо. Толкова му беше горещо, че цялото тяло го сърбеше.

Отстъпи една крачка и се върна на мокета. Веднага напрежението отслабна. Дори бръмченето в главата му намаля. Горе беше пълно с шумове. Бързи, неспокойни докосвания. По причини, които оставаха напълно загадъчни, те представляваха страшна опасност за него. Отново сложи крак на стъпалото и почувства, че атмосферата става заплашителна. Железен обръч стегна челото му; напразно се опитваше да поеме дълбоко въздух.

Отстъпи още, чувствайки пулсиращото, тежко присъствие на къщата. Да остане тук по-дълго време би означавало смърт за него — в това беше абсолютно сигурен. Поиска да извади кърпа от джоба си установи, че пръстите му са неспособни да се свиват нормално. Ръката му трепереше. Не владееше вече движенията си. Страхуваше се да се обърне с гръб към стълбата. Отстъпвайки, успя да намери пътя към вратата.

Когато, целият треперещ, Магнус се озова на слънце, докосна флакона със спрей в джоба си както се погалва куче. С крайчеца на окото си забеляза, че някой го гледа през прозореца на съседната къща и се обърна в тази посока. Жената с нежното, млечнобяло лице остана още за миг, после се отдръпна бързо. Магнус направи гримаса към прозореца, където беше тя. Ако видеше Джулия щеше добре да я нареди. Някой трябваше да плати за това… това унижение. Беше готов да направи на кайма всеки, който се изпречи на пътя му.

В деня след тези събития, Джулия караше на юг по автострадата, като следваше указанията, които и бе дал директорът на клиниката. Поради безсънието, мисълта й беше изострена. Караше много бързо, но не си даде сметка, докато не погледна таблото. Струваше й се, че никога досега не е карала така сигурно. Според ясния център на съзнанието й, нейното тяло пилотираше малката кола все едно, че тя беше продължение на нервната й система.

В Гилдфорд, при вида на един ресторант усети, че е гладна. Не бе яла нищо, откакто получи писмото, всъщност писмата — кратката бележка на мисис Ръдж, придружена от написаното на машина писмо на лекаря.

В първото пишеше:

Джулия Лофтинг,

Това ли е истинското ви име и наистина ли живеете в старата ми къща? Вие си спомняте за това, което стана. Елате да ме видите, ако желаете.

Беше свръхвъзбудена, само прегледа набързо официалното писмо, чийто автор казваше, че е очарован, че мисис Ръдж ще има посещение след толкова години и добавяше, че дирекцията със сигурност не би се противопоставила на това. Някога имало проблеми с журналистите, които много зле се отнасяли към „пациентката“. Директорът щял да бъде също така очарован да се запознае с мисис Лофтинг, след като тя се види с „пациентката“… От писмото лъхаше на отрупано с работа бюро и много заета секретарка, а на втори план се усещаше строгата миризма на болница и амоняк. След като запомни добре указанията за пътя, който трябва да следва, за да стигне до Бредлендс Клиник, Джулия хвърли писмото. А драсканиците на Хедър Ръдж, обратно, препрочете десет пъти, като се опитваше да извлече максимална информация от тези безформени, разкривени букви. Съвсем ясно личеше американският почерк, толкова различен от грижливата и превзета калиграфия на англичаните, получили образованието си по онова време.

Джулия прекара по-голямата част от деня в предвижданията срещата с мисис Ръдж; приличаше на хрътка, която дърпа каишката си, сляпа за всичко друго, освен за онова, което е забелязала да шава в гъсталака. Остави телефона да звъни, без да вдига, и накрая излезе и вървя до късна вечер по тъмните улици на Хамърсмит и на Чизуик. Минаваше единадесет часа, когато забеляза, че е стигнала чак до Гънсбъри Парк и взе метрото, за да се върне в Кенсингтън. Дори шумовете, които изпълваха къщата и ставаха все по-бесни, не я уплашиха: това беше знак, че се приближава към непознатото, което управляваше съществуването й. Най-накрая можеше да премине към действие.

И духът, полтъргайстът, беше удовлетворен. Оправдано бе, че не се показва. Ако беше духът на Кейт, той, разбира се, не можеше да се разкрие преди развръзката. Джулия беше сигурна в това. Но в стаята й беше двойно по-топло, отколкото обикновено. А през нощта шумоленето на плат ставаше още по-бурно. Понякога Джулия чуваше гласове — една жена и едно момиченце — да шепнат в коридора. Също и тактове музика. Магнус вече не заемаше никакво място в мислите й: той беше само инструмент, зла сила, но в периферията. Джулия имаше впечатлението, че се приближава към центъра на силно изгаряща и заслепяваща светлина и тя трябваше да стои в пълното сияние на тази светлина, трябваше да разбере всичко. Иначе смъртта на мисис Флъд щеше да е напразна. И тази на Кейт, може би, също. Джулия чувстваше как цялата тежест на миналото я тласка към този нажежен център.