Питър Строб - Джулия

Споменът за този гняв и престорено студеният тон на Джулия, който го бе причинил, помогна мигновено на Магнус да успокои опасенията си. Фактът, че сред всички къщи в Лондон, Джулия бе избрала точно тази, беше почти достатъчен, за да го накара да повярва в мистичните бръщолевения на Лили. Къщата на Илчестър Плейс, 25 разбуждаше у него прекалено натрапчиви спомени, за да свикне с идеята, че Джулия живее тук. Дори след всичките тези години миналото се събуждаше при твърде нещастни обстоятелства.

Би трябвало да изгоря тази къща до проклетите й основи, помисли Магнус. Тази мисъл като че ли му вдъхна кураж и той обиколи трапезарията, разглеждайки предметите в нея. Нямаше да допусне това място да го смути. Днес беше тук посред бял ден, а не както в предишните случаи, или когато, сгушен в градината, чукаше по прозорците преди да опита да се промъкне в къщата. Тогава къщата сякаш го удряше физически — само така можеше да опише чувството, което изпитваше.

Магнус извади плоско шише уиски от джоба си и отпи солидна глътка, преди да влезне в дневната. Забеляза, че се поти; разхлаби вратовръзката и изтри с кърпа челото си. Навремето къщата не беше толкова топла, дори бе по-скоро студена. А да, бяха сложили тези ужасни акумулиращи радиатори. Топлината беше неприятна, потискаща. Магнус издърпа връзката си и я натъпка в един от джобовете.

Извика Джулия по име. Като не получи отговор, той се облегна на напълненото с дреб канапе и отново измуча името й, после изруга, но в отговор се чуваше само лекото бръмчене, идващо някъде от къщата. Погледна към стълбата и за момент му се стори, че вижда двойно и се опита да се съвземе. Затвори за миг очи и ги отвори отново: разбира се мебелировката беше изцяло променена! Навремето тази стая беше по-весела, с опънат сатен по стените. Възможно ли беше? Във всеки случай приличаше съвсем на сатен. Чаршафите също бяха от сатен и от коприна. Имаше малки удобни канапета, цветни картини по стените. Всъщност стаята изглеждаше много по-голяма, отколкото сега. Всичко се смалява, когато остаряваш. По нищо не прилича на стаята, в която идвах преди години — тогава атмосферата тук беше весела и безгрижна, може би малко глупава. И ние всички, млади и глупави, каквито бяхме, бързахме насам. След Кембридж къщата го привличаше с волната си атмосфера, с вечната си карнавална обстановка и с тази свобода на нравите, която той тогава смяташе за типично американска. Това всъщност ни най-малко не намаляваше очарованието на домакинята на къщата. Все още виждаше как Хедър Ръдж се появява на вратата, с шейкър в ръка и с цигара в прелестната си уста. Точно това той искаше да попречи на Джулия да узнае. А също така трябваше да избягва да мисли за него. Магнус стана и отиде в кухнята.

И тук всичко се беше променило. Всичко беше бяло, като в болница. Магнус отвори наслуки няколко шкафа. Бутилки минерална вода, чинии, чаши. Едно чекмедже с нови, блестящи, сребърни прибори. Отстрани на мивката откри няколко бутилки уиски. С малцово уиски, което я беше научил да харесва. Той докосна бутилките. В известен смисъл те го успокояваха.

Би трябвало да е мъртва сега… В този момент в съзнанието му настъпи смут, защото му се стори, че помисли това за Джулия. Страхът, който изпита през нощта, когато счупи вазата, го обзе отново. Не, разбира се, другата беше мъртва, не Джулия. Трябва да е умряла в онова място, където я затвориха. Каква слаба и глупава жена. В продължение на години той й изпращаше пари. Без съмнение и други мъже бяха правили същото. Тя смяташе, че има еднакви права върху всички тях. Магнус блъсна силно вратата на шкафчето за напитки, като се надяваше, че е обелил мазилката или е повредил ключалката. От кухнята тръгна с вълчи стъпки към банята на приземния етаж. Почувства някакво присъствие и се спря на прага. Вместо да се обърне, погледна в оцветените в розово огледала и забеляза движение точно на границата на зрителното си поле. Беше пиян. Нямаше нищо страшно. Главата му сякаш бръмчеше в съзвучие с едно по-дълбоко трептене. Отпи още една глътка от плоското шише, докато се гледаше в огледалата. Пак забеляза онова неуловимо движение. „Досаждам ти“ — промърмори Магнус. Сивите му гъсти коси падаха на челото, костюмът му беше мръсен и смачкан. Разреса се с пръсти.

— Ти не си там — каза той на висок глас. — Върви на майната си!

От какво се беше уплашил толкова първата нощ, когато влезе в градината? Беше пил по-малко онази вечер и искаше насила да вразуми замъгленото съзнание на Джулия, а също — да седне за малко в тази къща и да вдиша въздуха й. Беше вдигнал вазата, за да помирише цветята. Къщата представляваше силно опъната мрежа от шумове, нито един от които не беше различим. Все пак струваше му се, че чува Джулия да крачи на първия етаж и да си говори сама. После, в началото много бавно, почти плахо, в него се роди усещането, че е наблюдаван, сякаш от някакво малко животно. Усещането, че ви гледат някакви очи. Неподвластно на разума, това чувство се засили. Мишката стана тигър, нещо зловещо, грамадно и диво. Никога в живота си не беше изпитвал такъв ужас. И отчаянието беше толкова голямо, колкото и страхът: абсолютно и непоправимо отчаяние. Държеше вазата с две ръце и се страхуваше да се обърне, сигурен, че нещо отвратително се спотайва зад него. Смъртта на Кейт — този миг, който го преследваше и беше готов всеки момент да го погълне. Обхвана го непоносимо главоболие. Нещо се нахвърли върху него и той хвърли вазата на земята като вдигна ужасен шум; после, без да се обръща, избяга през градината.