Питър Строб - Джулия

Точно след като отмина Гилдфорд, Джулия видя едно заведение на самообслужване и почувства как стомахът й се свива болезнено. Спря точно пред него и влезе в кафетерията. Мина покрай дългия тезгях, взе си без да избира и плати едно кисело мляко, пържени картофи, две наденички, твърдо сварено яйце, препечени филийки и кафе. Занесе подноса до една от малкото чисти маси и, без да поглежда около себе си, лакомо загълта храната. Гладът й се уталожи така бързо, както се бе събудил, но тя дояде яйцето и наденичките и побърза да излезе, като остави останалото на масата.

Половин час по-късно Джулия видя медната табелка, известяваща за Бредлендс Клиник и потегли по алеята на клиниката, която минаваше през малка горичка преди да стигне до една сграда от сив камък. Гърлото й беше сухо, пулсът й биеше. За да се успокои, си припомни снимките на Хедър Ръдж, които бе видяла. Когато вече беше в състояние да отвори вратата на Роувъра, слезе и пресече площада, покрит с чакъл.

На вратата я посрещна жена на средна възраст, облечена в бяло.

— Мисис Лофтинг, предполагам. Мисис Ръдж е толкова доволна, че й писахте. Знаете ли, че доктор Филипс-Смит иска да ви види след това? Бих ви помолила да ме последвате, далече е доста. О, бедната мисис Ръдж. От доста време вече не е между трудните пациенти. Но трябва да се спазва регламента, нали? Все пак има своите чувствителни места; по отношение на дъщеря й, както сигурно се досещате. Изглеждате много уморена, скъпа госпожо. Искате ли да си починете малко преди да я видите?

Тя имаше малки очи като на катеричка — живи и блестящи.

— Не, не, изобщо няма нужда — успя да промълви Джулия.

Жената се усмихна професионално, зад което като че ли се криеше доста буен темперамент.

— В такъв случай последвайте ме, ако обичате, мисис Лофтинг.

Тръгнаха бързо по коридор с номерирани врати: всичко беше боядисано в бяло, доста поизтрито.

— Можехме да я сложим в крило „Е“ — каза жената.

— А, добре. А… физически…?

— Тя е доста по-представителна.

— Представителна…

Докато сестрата отключваше една метална врата, Джулия погледна встрани и видя малка бяла стая, където върху чаршаф лежеше нещо безформено. До леглото имаше малка масичка от полирана стомана, отрупана с ампули и спринцовки. Джулия почувства как я присвива стомаха и й стана много зле.

— Оттук.

В края на коридора — друга тежка врата. Едър човек, облечен в мръсна блуза, стана от една табуретка и се приближи към нея. Докато вървеше коремът му се люшкаше.

— Можете ли да потърсите мисис Ръдж, Робърт? Аз ще заведа мисис Лофтинг в стаята за посетители.

Със знак на съгласие Робърт излезе с бавна крачка. Сестрата преведе Джулия през стая с ярки акварели. Няколко възрастни мъже, които работеха на една дървена маса, цялата нарязана, ги изгледаха зяпнали, докато минаваха. Учудващо гладките им лица изглеждаха уплашени. Единият от тях носеше черни очила, които го правеха напълно безизразен.

„Какво търся тук? — запита се Джулия. — Не мога да понасям това място“.

Неразположението й се засили докато сестрата я превеждаше през две други стаи, където цареше същото смущаващо противоречие между стените в ярки, безредни цветове и бледите, притъпени физиономии на мъже или жени. Лица, неподвластни на опита… Джулия се чувстваше хваната в капана на техния глад.

— Ето ни най-после, скъпа госпожо. — Сестрата беше отворила вратата на малка безлична стая, в която имаше два стола, поставени един срещу друг и разделени от зелена метална маса. Като й посочи куп списания, добави: — Тя ще дойде веднага.

Джулия седна на единия от столовете. Сестрата се обърна и излезе.

Миг по-късно се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори пред масивния силует на Робърт, който отстъпи, за да направи път на една жена. В началото Джулия помисли, че се е излъгала. Това безформено създание, увито в избелял пеньоар, нямаше никаква прилика със снимките на Хедър Ръдж, която даже на четиридесет години беше слаба с овално, добре оформено лице и с подчертана чувственост. Джулия погледна Робърт, но той беше седнал на една табуретка в дъното на стаята със скръстени върху корема ръце и поглед, забит в краката му.

Жената продължаваше да стои на прага. Приличаше на онези повехнали и изгубили разсъдък жени, които Джулия видя в другите стаи.

— Как се казвате — попита жената, като разсея донякъде първите впечатления на Джулия.

— Извинете ме… — каза Джулия и стана. — Толкова държах да се срещна с вас. Вие сте Хедър Ръдж?