Робърт Дохърти: Зона 51: Носферату

— Самолетът на Тиан Дао Лин лети към нас. Скоро ще се приземи. Също и моят Кораб X.

В космоса

Корабът X се носеше преобърнат наопаки над планетата, докато екипажът следеше как се движи по зададения предварително маршрут. Бяха излезли на точно изчислената орбита и командирът подаде сигнал за снижаване. Носът на кораба се насочи надолу и той бързо започна да се спуска.

Брегът на скелетите

Един от учените в лабораторията се обърна към камерата и даде знак, че всичко е готово.

— Завършили са с обработката на кръвта, която ни достави — Носферату погледна към Адрик. — Желаеш ли да си пръв?

— Ти си по-старши от мен — отвърна с привидна скромност Адрик. — Твое право е да си пръв.

— Правилно решение — кимна Носферату. — Но няма да стане така. — Той се надигна. Адрик не сваляше поглед от него. — Ако не възразяваш, първа ще е Некхбет. Не е виждала светлина от петстотин години.

Адрик кимна неохотно.

Носферату напусна бетонната стая и се отправи към подземието, за да пробуди любимата си за нов живот.

Околоземната орбита

Корабът X навлезе в атмосферата и пилотът бавно изправи носа. В същото време вторият пилот не сваляше поглед от кръстосаните черти на екрана на компютъра. Натисна едно копче, прехвърляйки цялата система на автоматичен режим. В долния ляв ъгъл се появи червен цифров часовник, който показваше, че до площадката за кацане остават по-малко от четири минути полет.

Въздушното пространство над Брега на скелетите

Вампир погледна към Тиан Дао Лин в мига, когато навигаторите в наземната кула поискаха от тях парола за кацане. Съдейки по агресивния тон, с който го направиха, напълно бе възможно да ги държат на прицел с няколко ракети „земя-въздух“.

Китаецът бе съвсем блед от загубата на кръв. Вампир бе накарал един от войниците да му постави турникет, за да спре кървенето, но въпреки това Тиан Дао Лин едва се крепеше в съзнание.

— Отговаряй! — нареди Вампир и един от хората му тикна микрофона пред лицето на китаеца.

Тиан Дао Лин прошепна паролата. Предупредителната светлина угасна.

В опашката на реактивния самолет се бяха скупчили двайсетина от най-добрите наемни войници, които Вампир бе успял да събере. Бяха прекрасно въоръжени и подготвени и вече си бяха поставили приборите за нощно виждане.

Вампир премести поглед към малкия компютърен екран на съседната масичка. На него се виждаше сигналът на снижаващия се Кораб X.

— Чудесно — промърмори доволно той.

Брегът на скелетите

Носферату държеше пластмасовите банки, усещайки как затоплената кръв ги напуска и преминава в жилите на Некхбет. Отне му само две минути да източи всичката й стара кръв и да я замени с частично замръзналия разтвор, който прочистваше кръвоносната й система и същевременно я поддържаше в стаза. В момента тялото й, до последната клетка, бе охладено до най-ниската възможна температура, при която можеше да се съхрани животът.

Веднага след като й преляха аирлианската кръв, лаборантите започнаха да покачват температурата. Действаха максимално бързо, за да скъсят времето, в което периферните й тъкани нямаше да получат достатъчно кислород. След шейсет секунди четирите венозни пътя бяха изпълнили съдовете й с новата кръв.

Носферату изключи системите и се надвеси над нея. Клепачите й трепнаха, сетне се повдигнаха и на лицето й се изписа объркване. И тогава устните й се разтеглиха в усмивка.

— Моя любов — прошепна тя.

Носферату се наведе и я целуна леко по устните, сетне й помогна да се изправи. Обгърна с ръце раменете й и я притегли към себе си.

— Много време измина, любима, но най-сетне ти дарих безсмъртието, което ти бях обещал. Скоро и аз ще бъда като теб.

Докато Некхбет държеше ръката му, той зае мястото й върху операционната маса. Натрупали достатъчно опит, лаборантите действаха чевръсто и скоро намериха венозните пътища, докато други подготвяха следващата доза от кръвта, която Адрик бе донесъл от Москва.

Един от лекарите приготвяше успокоително, но Носферату го спря.

— Нямаме време за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Некхбет.

— Повярвай ми — погледна я Носферату и в същия миг почувства вледеняващия допир на първите капки от прочистващия разтвор, който бяха започнали да изпомпват във вените му. Пред очите му се спусна черна пелена.

Когато той се свести, Некхбет все още стоеше до масата. Не знаеше дали е заради скритата мощ на аирлианската кръв, или се дължеше на близостта й, но това бе най-великолепното пробуждане, което бе преживявал някога.