Робърт Дохърти: Зона 51: Носферату

— Така е. Не забравяй, че той е с мен, а не с Носферату — Вампир прибра тържествено кситоса в ножницата, докато същевременно незабелязано пъхна ръка в джоба си.

— Все още не съм чул предложението ти — рече Тиан Дао Лин.

— Не съм го отправил — призна Вампир.

— В такъв случай ще наредя да те убият — Тиан Дао Лин се обърна към вратата.

Вампир скочи назад, преметна се през бюрото и тупна от другата страна. Същевременно стисна скрития в джоба му детонатор.

Ревът на изригналата мина, скрита в раницата, бе последван от зловещото тракане на стоманените топки, с които бе заредена бомбата и които се забиваха в стените на помещението, разкъсвайки всичко, което срещаха на пътя си. От удара на взривната вълна дъхът на Вампир секна за няколко секунди.

Той извади кситоса, изправи се на колене и се огледа. Подът бе покрит с кръв и части от човешки тела. Двама от наследниците на Лин все още помръдваха и огласяха околностите с болезнените си вопли. Вампир заобиколи предпазливо бюрото, като внимаваше къде стъпва. С два бързи удара отсече главите на оцелелите, но тежко ранени наследници. Забеляза кървава диря, която се проточваше към вратата, и я проследи.

Устните му се разтвориха в злокобна усмивка, когато зърна Тиан Дао Лин да се влачи по пода в коридора. Десният му крак бе почти откъснат от тялото.

Вампир застигна своя събрат нежив и притисна с подметка кървавата маса, която все още придържаше крака. Китаецът изкрещя от болка.

— Ще го преживееш — успокои го Вампир. — Нали знаеш, че кракът ти ще порасне отново. Но ще изминат много, много години. Казвам ти го от опит. Ако обаче се съюзиш с мен и дойдеш в Убежището, обещавам ти да стане по-бързо.

Тиан Дао Лин едва намери сили да кимне.

— Къде е кръвта, с която се сдоби? — попита Вампир и отново се отпусна върху смазания крак.

— В моя вертолет — изхриптя Тиан Дао Лин.

Вампир прибра кситоса. С една ръка вдигна ранения нежив и го метна на рамо.

— Да тръгваме тогава.

Околоземната орбита

Двамата астронавти си проправиха път през обгорената палуба и стигнаха до въздушния шлюз на Кораба X. Носеха със себе си кръвта, която бяха изцедили от аирлианските тела. Както бе предсказал Носферату, количеството бе съвсем малко, но пък това бе чиста, аирлианска кръв. Поставиха я в специално подготвения контейнер.

Затвориха въздушния шлюз, пристегнаха контейнера и заеха местата си. С няколко едва забележими тласъка от маневрените двигатели Корабът X се издигна над палубата, напусна хангара и излезе в космоса отвън.

Брегът на скелетите

Адрик се настани на отсрещния край на кръглата маса, срещу Носферату. В средата на масата бяха поставени четири плоскоекранни монитора, всеки от които бе обърнат към съответното кресло. На тях се виждаше кръвната лаборатория, където в момента се обработваше доставката на Адрик от Москва.

— Чух, че щабът ти бил разрушен? — подметна Носферату, без да сваля поглед от екрана. Адрик кимна.

— Да. Нападнаха го хора от ФСБ.

— Защо?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна след кратка пауза Адрик.

Носферату премести поглед към него.

— Зная, че ме смяташ за глупак. Но аз съм по-възрастен от теб. Докладваха ми, че си се срещал с Вампир и че си в постоянна връзка с него. Даваш ли си сметка обаче, че тъкмо той се е опитал да те убие в Москва и че ти е пратил хората от ФСБ?

— Помислих си, че може да стои зад тази работа — призна Адрик.

— Вампир не знае що е чест — заговори замислено Носферату. — Той е като теб. Спомни си какъв беше като Чингис хан. Избиваше всички, които се изпречваха на пътя ти, без милост, без жал. Какво можеш да очакваш от него?

— Аз имам чест — възпротиви се Адрик. — Обвързан съм с нея.

— Как по-точно?

— Вампир ме спаси. Когато моята дворцова охрана се разбунтува и ме захвърли в един дълбок кладенец в подземията на Кремъл, той ме спаси от ужасната съдба, на която бях обречен.

Носферату избухна в смях, а лицето на Адрик почервеня от гняв.

— Не ти ли е хрумвало да го питаш какви ветрове са го довели в Москва точно по онова време?

Изминаха няколко секунди в пълна тишина.

— Дори да имаш чест — продължи Носферату, — не знаеш какво е да обичаш. Това е характерна черта на хората, не на аирлианците. На нея дължат победата си над пришълците. Любовта е по-силна от аирлианския вирус, който живее в кръвта ни.

Преди Адрик да успее да каже нещо, сателитният телефон на Носферату иззвъня. Той го извади, допря го до ухото си и слуша в продължение на цяла една минута. Накрая го затвори.