Дийн Кунц - Пазители

Лем продължи:

— Всъщност те имат няколко изследователски програми под общото наименование „Проект Франсис“. По името на Свети Франциск Асизки.

Уолт каза, като премигваше от учудване:

— Кръстили са военен проект на името на светец?

— Подходящо е — увери го Лем. — Свети Франциск е можел да разговаря с птици и други твари. А в Банодайн доктор Дейвис Уедърби ръководеше програма, чиято цел е осъществяването на общуване между човека и животните.

— Изучаване езика на делфините — нещо такова ли?

— Не. Идеята беше да се приложат последните достижения на генното инженерство за създаване на животни с интелигентност от много по-висок порядък, способни на почти човешко мислене, животни, с които е възможно да общуваме.

Уолт очевидно не можеше да повярва и гледаше приятеля си с отворена уста.

Лем каза:

— Няколко екипа от учени провеждаха съвсем различни опити, включени в проекта Франсис, и всичките — субсидирани поне от пет години. Първо — кучетата на Дейвис Уедърби…

Доктор Уедърби бе работил със семенната течност и яйцеклетките на златни ретривъри. Избрал точно този вид кучета, защото от стотина години насам селекцията им ставала все по-съвършена. Основното в тази чистота било, че в най-добрите индивиди на породата почти всички наследствени заболявания и увреждания са изчистени от генетичния код на животните, а това осигурявало на Уедърби здрави и пълноценни обекти за неговите експерименти. Освен това, ако в новородените кученца имало някакви отклонения, Уедърби можел по-лесно да различи естествените изменения от тези, които той самият би причинил като нежелан страничен ефект от неумелото боравене с генетичното наследство на животните, а така щял да се учи от собствените си грешки.

В течение на няколко години Дейвис Уедърби преследвал единствената цел да усъвършенства интелигентността на породата, без да предизвика изменения във външния вид. Той оплодявал стотици генетично изменени яйцеклетки на ретривър ин витро, после прехвърлял жизнените зародиши в утробите на женски кучета, които изпълнявали ролята на майки. Те износвали кученцата от епруветка докрай, раждали ги, а Уедърби изследвал младите животни за признаци на повишена интелигентност.

— Имаше адски много провали — каза Лем. — Печално смешни телесни мутации, които трябваше да се унищожат. Мъртвородени. Кученца, изглеждащи нормално, но с интелигентност, по-ниска от обикновената. В края на краищата Уедърби се занимаваше с генетично междувидово кръстосване и затова, сам разбираш, се получиха и някои доста ужасни резултати.

Погледът на Уолт беше застинал в предното стъкло, вече съвсем непрозрачно от влагата. Обърна се към Лем намръщен:

— Междувидово кръстосване? Какво искаш да кажеш?

— Ами, виждаш ли, той отделяше генетичните носители на интелигентността във видове, които са на по-високо стъпало от ретривъра…

— Например човекоподобни маймуни? Те са по-умни от кучетата, нали?

— Да. Маймуни… и човешки същества.

— Боже, Господи — възкликна Уолт.

Лем насочи струята от възтопъл въздух към лицето си, като премести решетката на един вентилационен отвор.

— Уедърби влагаше тоя чужд генетичен материал в генетичния код на ретривъри, като едновременно с това изхвърляше собствените им гени, ограничаващи тяхната интелигентност в рамките на кучешката.

Подобно нещо се стори невъзможно на Уолт и той се възпротиви:

— Но това не е възможно! Този генетичен материал, както го наричаш, той в никакъв случай не може да се прехвърля от един вид на друг.

— В природата това става непрекъснато — отговори Лем. — Генетичен материал често се пренася от един вид в друг, а носителят обикновено е някой вирус. Да кажем, че вирусът живее, например, в някоя малка индийска маймунка резус. Докато е в нея, той приема генетичния материал от клетките й. Така придобитите маймунски гени стават част от самия вирус. А по-късно, ако вирусът зарази човек, той е способен да освободи гените на маймуната в организма на човека. Спомни си, да речем, за вируса на СПИН. Прието е схващането, че болестта СПИН е съществувала в латентен вид у някои маймуни и у хора десетки години, въпреки че в нито един от двата вида не се е развила; искам да кажа, били сме само преносители, без това, което носим, да ни разболява. Но изведнъж в организма на маймуните се случва нещо, някаква отрицателна генетична промяна, и някои от тях стават не само носители, но и жертви на СПИН. Те започват да умират от тази болест. И тогава, при преминаването на вируса у хора, той е пренесъл със себе си особения генетичен материал, който определя податливостта към заболяването и не след дълго човек също започва да се разболява. Ето как става това в природата. А в лабораторията всичко протича много по-бързо.