Дийн Кунц - Пазители

Уолт го гледаше втренчено, без да разбира.

Лем търсеше думи, които могат да предадат какво е означавало кучето за него. А когато откри начин да изрази чувствата си, гърдите му се свиха от вълнение:

— Виж… искам да кажа, щом хората могат да създават подобни удивителни неща, да подарят на света такова чудо, значи нашият живот има някаква действителна стойност, независимо от твърденията на разни песимисти и привърженици на схващания за близкия край на света. Ако сме способни да направим това, то у нас съществува силата Божия и може би някой ден ще постигнем и Божията мъдрост. Ние сме не само творци на оръжия, но и творци на живот. Щом успяваме да превърнем представители на други видове в равни нам, в нов разумен род, с който ще споделяме света си… то човешките религии и философии вече никога няма да останат същите. Чрез промяната на един ретривър променяме самите себе си. Като даряваме кучето с по-висше съзнание, ние неизбежно извисяваме нашия собствен светоглед.

— Господи, Лем, говориш като проповедник.

— Така ли? Това е защото съм имал повече време за размисъл от тебе. След време ще разбереш какво значат думите ми. И ще започнеш да го усещаш — това невероятно чувство, че човеците са на път да станат божества — и че го заслужават.

Уолт Гейнз изучаваше с поглед формите, които кондензираната пара рисуваше върху стъклата. Каза на Лем:

— Това, което говориш, може и да е истина. Може би наистина сме пред прага на нов свят. Но все още трябва да живеем в стария и да се оправяме в него. И така — щом не е било кучето — то кой уби моя помощник?

— Вечерта, когато от Банодайн се измъкна кучето, оттам избяга и нещо друго — отговори Лем. Над възвишените му мисли изведнъж падна сянка, защото трябваше да признае за тъмната страна на проекта „Франсис“. — Наричаха го „Другия“.

Нора вдигна с ръка списанието, на чиято страница един автомобил беше оприличен на тигър в желязна клетка. Обърна се към Айнщайн:

— Е добре. Да видим какво още ще ни обясниш. Виж тази снимка. Какво привлече вниманието ти в нея — колата ли?

Айнщайн излая веднъж: Не.

— Да не би да беше тигърът? — попита Травис.

Едно лаене.

— Клетката ли? — каза Нора.

Айнщайн завъртя опашка: Да.

— Избра тази картинка, защото са те държали в клетка, така ли? — попита Нора.

Да.

Пълзейки, Травис се зарови из списанията по пода, докато намери снимката на отчаян затворник в килия. Отиде с нея при ретривъра и му каза, като я държеше пред него:

— А тази избра, защото килията прилича на твоята клетка, нали?

Да.

— И защото затворникът на снимката ти напомня твоето собствено настроение в клетката?

Да.

— Цигулката — сети се Нора. — Някой в лабораторията свиреше ли ти на цигулка?

Да.

— Чудя се, защо ли са го правили? — каза Травис.

На това кучето не можеше да отговори с просто да или не.

— А ти харесваше ли цигулката? — попита Нора.

Да.

— Значи поначало обичаш да слушаш музика?

— Да.

— А джаз обичаш ли?

Кучето нито залая, нито помръдна опашка. Травис се намеси:

— Той не знае какво е джаз. Сигурно никога не са му пускали такава музика.

— Харесваш ли рок-енд-рол? — продължаваше Нора.

— Едно излайване и едновременно с него — завъртане на опашка.

— А това какво може да значи? — учуди се Нора.

— Вероятно значи „и да, и не“ — отговори Травис. — Обича част от рок-енд-рол музиката, но не всичко.

Айнщайн размаха опашка за да потвърди извода на Травис.

— А класическа? — попита пак Нора.

Да.

Травис се усмихна:

— Значи, имаме си куче-сноб, така ли?

Да, да, да.

Нора се засмя с глас от радост, не остана по-назад и Травис, а Айнщайн ги душеше и ближеше въодушевен.

Травис се огледа за друга картинка, видя спортиста върху лента за тичане и я вдигна пред кучето.

— Мисля, че не са те пускали извън лабораторията. Но все пак са искали да бъдеш във форма. Така ли те тренираха? На лента за тичане?

Да.

Усещането, че си първооткривател, беше неописуемо. Травис не би изпитал по-силно вълнение, трепет и страхопочитание, дори да бе общувал с извънземен разум.

„Също като Алиса — падам в дупката на Белия Заек 16 16 Оттам започват приключенията на Алиса в Страната на чудесата от известната приказка на Луис Карол. — Б.пр. “ — каза си Уолт Гейнз, докато слушаше с тревога думите на Лем Джонсън.

Този нов свят — космически полети, домашни компютри, спътникови телефонни разговори, заводски роботи, а сега и биологично инженерство — още го нямаше, когато той се роди и израсна. За Бога, той беше дете по време на Втората световна война, а тогава нямаше даже реактивни самолети. Във времето, от което идеше, всичко бе някак по-просто — по пътищата се движеха огромни Крайслери с вертикални криле в задната част, тежки и плавни като ветроходи; телефоните имаха обикновени шайби с номера, а не бутони; часовниците — стрелки вместо цифрови екрани. В детството му още нямаше телевизия, а и никой не можеше да предрече, че докато е жив, опасността от ядрен апокалипсис ще се окаже реална. Чувстваше се като човек, престъпил невидима преграда, отделяща неговия свят от едно съвсем различно битие, в което времето тече по-бързо. Това царство на съвършените технологии можеше да радва и да плаши, а понякога предизвикваше и двете чувства едновременно.