Дийн Кунц - Пазители

— Да. Трябва да се убедим, че твоите хора разбират колко е важно да не споменават нищо за видяното тук тази вечер, даже и пред собствените си съпруги. Длъжни сме да обясним на всеки от тях точния текст на федералния закон, за да сме сигурни, че са наясно с глобите и сроковете затвор.

— Пак ли ме заплашваш с пандиза? — попита Уолт, но този път в гласа му нямаше шеговити нотки, както при разговора им преди дни в гаража на клиниката „Сейнт Джоузеф“ след като видяха Трейси Кийшън.

Лем беше потиснат не само от смъртта на заместник-шерифа, но и от клина, който този случай вбиваше в отношенията му с Уолт.

— Не искам никой да влиза в затвора. Точно затова трябва да бъда убеден, че разбират последствията…

Уолт се намръщи и каза:

— Ела с мене.

Лем го последва до една патрулна кола пред къщата.

Седнаха на предните седалки. Затвориха всички врати, а Уолт застана зад волана.

— Затвори прозорците, за да не ни вижда и чува никой.

Лем възрази, че ще се задушат в тая горещина без проветряване. Но даже в тъмното виждаше гнева в очите на Уолт, който всеки момент щеше да избухне, и разбра, че в момента е като човек, залят с бензин и държащ в ръка горяща свещ. Вдигна прозореца си.

— Така е по-добре — каза Уолт. — Сами сме. Нека не разговаряме като районен директор на НУС и шериф, а като стари другари. Приятели. Сега ми разкажи всичко за тази история.

— По дяволите, Уолт, не мога.

— Ако сега ми кажеш всичко, ще стоя настрана от случая. Няма да се меся.

— Така или иначе ще стоиш настрана. Длъжен си.

— Проклет да съм, ако постъпя така — отвърна Уолт ядосано. — Още сега мога да сляза и да отида при онези чакали ей там — предната част на колата бе насочена към преносимите бариери по края на Бордо Ридж и Уолт посочи през прашното стъкло тълпите репортери, чакащи зад тях. — Мога да им кажа, че в лабораториите Банодайн са работили по отбранителна програма, но тя се изплъзнала от контрол, да им кажа, че някой или нещо странно е избягало оттам въпреки мерките за сигурност и сега убива хора на свобода.

— Направиш ли това — каза Лем, — не само хвръкваш в пандиза. Ще загубиш своята работа и ще съсипеш цялата си кариера.

— Не мисля така. В съда ще твърдя, че е трябвало да избирам дали да наруша националната сигурност или да предам интересите на хората, които са ме избрали на поста ми в окръга. Ще твърдя, че в този момент на криза е било наложително да поставя сигурността на местните хора над съображенията на военните бюрократи във Вашингтон. Убеден съм, че почти всеки съд ще ме оправдае. И не само няма да вляза в затвора, но на следващите избори ще спечеля с още повече гласове от преди.

— Мамка му — изруга Лем, защото знаеше, че Уолт е прав.

— Ако сега ми кажеш за какво става дума и ме убедиш, че твоите хора могат да се справят с положението по-добре от моите, няма да се меся във вашата работа. Но ако не ми кажеш, ще отида и ще разкажа всичко на пресата.

— С това нарушавам своята клетва. Поставям врата си в примката.

— Никой няма да разбере, че си ми казал.

— Така значи? За бога, добре де, Уолт, защо ме поставяш в толкова неудобно положение, само за да задоволиш любопитството си?

Уолт изглеждаше обиден:

— Не става дума за нещо толкова незначително, взели те мътните. Това не е просто любопитство.

— А какво тогава?

— Един от моите хора е мъртъв!

Лем се отпусна върху облегалката на седалката, затвори очи и въздъхна. Уолт трябваше да знае защо от него искат да се откаже от отмъщение за убийството на един от верните му мъже. Неговото чувство за дълг и достойнство не би му позволило да се оттегли, ако не знае поне това. Искането му имаше доста сериозни основания.

— Да отивам ли при репортерите ей там? — тихо попита Уолт.

Лем отвори очи и избърса с ръка мокрото си лице. Въздухът в колата беше неприятно топъл и влажен. Искаше да свали прозореца. Но от време на време покрай колата минаваха хора, излизащи или влизащи в къщата, а той не можеше да рискува някой да дочуе даже и дума от това, което смяташе да каже на Уолт.

— Прав беше, че се насочи към Банодайн. От няколко години те провеждат изследвания за отбраната.

— Биологическа война ли? — попита Уолт. — Използване на преструктурирана ДНК за създаване на нови гадни вируси?

— Сигурно и това — отговори Лем. — Но бактериологическата война няма нищо общо с този случай, а аз смятам да ти кажа само за изследванията, свързани с нашите проблеми тука.

През прозорците едва се виждаше. Уолт запали двигателя. Стъклата продължиха да се запотяват, защото колата нямаше климатична инсталация, но даже лекият полъх от вентилационните отвори, макар влажен и топъл, беше добре дошъл.