Дийн Кунц - Пазители

Като се смееше от радост, Нора допълзя до кучето, приседна и го прегърна.

— Проклет да съм — каза Травис и също на четири крака тръгна към тях.

Нора посочи снимката, върху която ретривърът все още държеше едната си лапа.

— Защо реагира на тази картинка — защото ти напомня за семейството, при което си живял ли?

Едно излайване. Не.

— Заради жената ли?

Не.

— Заради мъжа с бяла лекарска престилка?

Силно въртене на опашка: Да, да, да.

— Значи е живял при някой доктор — реши Нора. — Може би ветеринар.

— Или пък учен — каза Травис, следвайки посоката на мисли, която някаква интуиция му подсказваше.

При споменаването на учен, Айнщайн каза „да“ със завъртане на опашка.

— Изследовател — продължи Травис.

Да.

— В лаборатория — допълни той.

Да, да, да.

— Ти лабораторно куче ли си? — попита Нора.

Да.

— Опитно животно — каза Травис.

Да.

— И затова си толкова умен.

Да.

— Защото с тебе са направили нещо.

Да.

Сърцето на Травис биеше лудо. За Бога, те наистина разговаряха, и то с точни понятия и без догадки, не като онази вечер, когато двамата с Айнщайн общуваха чрез бисквитите, подредени от кучето във формата на въпросителен знак. В сегашния разговор ставаше дума за съвсем конкретни неща. Тримата тук си говореха точно както човеци — е, почти говореха — и като че ли изведнъж всичко наоколо се промени завинаги. Нищо не можеше да остане същото в един свят, където хора и животни вече имаха равностоен (макар и различен) разум, а животът им придобиваше еднаква ценност и в него те трябваше да притежават равни права, да споделят близки мечти и надежди. Е добре, да речем, че пресилва нещата. Не всички животни се бяха сдобили изведнъж със съзнание и разум, подобни на човешките; да, ставаше дума само за едно куче, опитно животно, може би единственото на земята. Но, Господи. Господи. Травис гледаше с трепет към ретривъра и по тялото му полази студена тръпка — но не от страх, а от изумление.

Нора се обърна към кучето и в гласа й се чувстваше същият трепет, който преди малко направи Травис безмълвен.

— Те не те оставиха просто да си тръгнеш, нали?

Едно излайване. Не.

— Избягал ли си?

Да.

— Оня вторник ли, когато те открих в гората? — попита Травис. — Току-що ли беше избягал?

Айнщайн нито излая, нито помръдна опашка.

— Или бяха минали няколко дни?

Кучето започна да вие.

— Той сигурно има някакво чувство за време — каза Нора, — защото почти всички животни следват естествения ритъм на деня и нощта, нали е така? Усещат времето по инстинкт, нещо като биологичен часовник. Но той вероятно няма никакво понятие за календарните дни. Всъщност не разбира, че ние делим времето на дни, седмици и месеци, затова не може да отговори на въпроса ти.

— Ето нещо, на което трябва да го научим — реши Травис.

Айнщайн лудо завъртя опашка.

Нора каза замислено:

— Избягал…

Травис разбираше какво си мисли тя. Обърна се към Айнщайн:

— Ще те търсят, нали?

Кучето зави и размаха опашка — което Травис схвана като „да“, но казано с особена тревога.

Един час след залез-слънце Лемюъл Джонсън и Клиф Соумз пристигнаха в Бордо Ридж, ескортирани от две коли на НУС без отличителни знаци, возещи осем агенти на федералното управление. Прашната улица в центъра на недостроения квартал беше пълна с автомобили — най-много бяха черно-белите на полицейските оперативни работници, а до тях — колите и микробуса на следствената служба.

Лем бе слисан и от бързата реакция на репортерите. Журналисти от пресата и телевизионни екипи с миникамери стояха зад полицейския кордон на неголямо разстояние от очевидното място на убийството. Като прикри тихомълком подробностите за смъртта на Уес Далбърг в каньона Свети Джим, свързаните с това убийства на учени от Банодайн и чрез провеждането на агресивна кампания за дезинформация, НУС успя да запази в тайна от пресата връзката между тези събития. Лем се надяваше, че полицаите от кордона са измежду най-доверените хора на Уолт Гейнз и ще останат непреклонни пред упорството на репортерите докато бъде измислена някоя убедителна версия.

Полицаите вдигнаха бариерите, за да пропуснат колите на НУС през кордона и ги поставиха пак.

Лем паркира на края на улицата, зад къщата, където бе извършено престъплението. Остави Клиф Соумз да информира накратко другите агенти за задачите им и тръгна към недовършената къща, която, изглежда, беше център на вниманието.