Дийн Кунц - Пазители

Врагът му сякаш изчезна в настъпващата нощ.

С ясното съзнание, че не е постигнал безопасност, Кен не губеше време да проклина злата си съдба. Притича бързо покрай страничната стена на къщата и излезе на улицата. Трябваше да се добере до патрулната кола, където имаше радиотелефон и автоматична пушка срещу улични безредици.

В сряда и четвъртък, втори и трети юни, Травис, Нора и Айнщайн упорито търсеха начин да усъвършенстват общуването между човек и куче и в тоя процес представителите и на двата вида почти започнаха да гризат мебелите от безсилие. Но Нора доказа, че с търпението и вярата си далеч превъзхожда другите двама. Когато около залез-слънце в петък, четвърти юни, най-после постигнаха успех, Травис и самият Айнщайн бяха много по-учудени от нея.

Купиха четиридесет списания — от „Тайм“ и „Лайф“ през „Макколз“ до „Червената книга“ — и още петдесет книги с репродукции и фотографии, след това ги занесоха в хола на наетата от Травис къща, защото там имаше място да наредят всичко по пода. Сложиха на земята и няколко възглавници за собствено удобство, тъй че да следят действията на кучето от височината на неговия поглед.

Айнщайн наблюдаваше тези приготовления с интерес.

Нора седна на пода с гръб към пластмасовото канапе, улови с две ръце главата на ретривъра и като доближи лицето си до неговото тъй, че носовете им почти се допряха, му каза:

— Добре, Айнщайн, сега ме чуй добре. Искаме да знаем за тебе всичко: откъде си дошъл, защо си по-умен от обикновено куче, от какво те беше страх в гората, когато Травис те намери, защо понякога гледаш по цяла нощ през прозореца, сякаш нещо те плаши. И много други неща. Но ти не можеш да говориш, нали? Не. Доколкото знаем, не можеш и да четеш. А и да можеше да четеш, няма как да пишеш. Затова мисля, че ще успеем да разговаряме с картинки.

От мястото си до Нора Травис видя, че очите на кучето не се отклониха от нея нито за миг, докато тя му говореше. Айнщайн изглеждаше сериозен и замислен. Опашката му висеше неподвижна. Изглежда не само разбираше какво му казва, но с тревога и напрежение очакваше опитът да започне.

„Всъщност какво толкова може да разбира едно куче — чудеше се Травис — и дали разумът в постъпките му не е само плод на моето въображение — защото ми се иска да приемам желаното за действително?“

Хората имат естествена склонност да виждат у домашните си любимци човешки черти, да приписват на животните несъществуващи възприятия и даже разумни намерения. А при Айнщайн, у когото наистина имаше признаци за изключителна интелигентност, изкушението да приемеш всяка чисто кучешка реакция за смислено послание, бе още по-силно.

— Ще разгледаме всичките тия картинки и ще потърсим в тях това, което те интересува, това, което ще ни помогне да разберем откъде идеш и как си постигнал способностите, които притежаваш. Всеки път, когато сметнеш, че някоя от тях ще ни подскаже решението на загадката, намери начин да ни го съобщиш. Можеш да лаеш, да си поставиш лапата отгоре или просто да завъртиш опашка.

— Това са глупости — обади се Травис.

— Разбра ли ме, Айнщайн? — попита Нора.

Ретривърът бафна тихо.

— От тази работа нищо няма да излезе — каза Травис.

— Ще излезе — настоя Нора. — Той не може да говори, нито да пише, но може да ни показва. Ако ни посочи десетина картинки, отначало ще е трудно да схванем тяхното значение за Айнщайн или отношението им към неговия произход, но постепенно трябва да разберем кое е общото между самите образи и връзката им с кучето, а така ще отгатнем и какво се опитва да ни каже.

Нора продължаваше да държи здраво главата на Айнщайн в ръцете си, но той извърна очи към Травис и бафна отново.

— Готови ли сме? — обърна се тя към кучето.

То веднага обърна поглед към нея и завъртя опашка.

— Добре — каза тя, като пусна главата му. — Да започваме.

В сряда, четвъртък и петък, без да спират с часове, те преровиха огромно количество страници и показаха на Айнщайн изображения на какво ли не — хора, дървета, цветя, кучета, други животни, машини, градски улици, алеи за разходка, коли, кораби, самолети, храни, реклами на безброй стоки — и все се надяваха нещо определено да привлече повече интереса му. Работата беше там, че много, твърде много неща, събуждаха у него голям интерес. Той излая, бутна с лапа, бафна, подуши или размаха опашка поне при сто от хилядите картинки, а изборът му падна върху толкова различни образи, че Травис не успя да види между тях нищо общо, никаква връзка и скритото в нея значение.